— Какво мислиш да правиш? — попита я.
— С… детето ли?
Не беше в състояние повече да произнесе името на Франсоа.
— Да.
— Няма да се противопоставям.
Изправи се внезапно и се затича към морето, стенейки полугласно като смъртно ранено животно. След това не издържа повече и падна по очи на плажа. Монталбано я взе на ръце и я отнесе вкъщи, сложи я в леглото и с влажен пешкир деликатно почисти лицето й от пясъка.
Когато чу клаксона на Мими Ауджело, помогна на Ливия да се изправи и оправи роклята й. Напълно безучастна, тя се остави на него. Хвана я през кръста и я изпрати навън. Мими не слезе от колата, знаеше, че не е благоразумно да се приближава до началника си, защото можеше да го ухапе. Гледаше право напред, за да не срещне погледа на комисаря. Миг преди да се качи в колата, Ливия едва обърна главата си и целуна Монталбано по бузата. Комисарят влезе вкъщи, отиде в банята и както си беше облечен, се пъхна под душа, пускайки струята докрай. След това изпи две таблетки от някакво сънотворно, което никога досега не беше вземал, изля една чаша уиски в гърлото си и се хвърли на леглото в очакване на неизбежния удар като от боздуган, който щеше да го повали.
Събуди се, когато вече беше станало пет следобед, болеше го малко главата и му се гадеше.
— Тук ли е Ауджело? — попита, влизайки в полицейското управление.
Мими влезе в кабинета на Монталбано и внимателно затвори вратата зад гърба си. Изглеждаше примирен.
— Ако ще крещиш по начина, по който ти го правиш — каза, — може би е по-добре да излезем от управлението.
Комисарят стана от стола си, приближи се до него и сложи ръката си около врата му.
— Ти си истински приятел, Мими. Но те съветвам веднага да напуснеш тази стая, защото, ако размисля, съм способен да ти наритам задника.
— Комисарю? Обажда се госпожа Клементина Вазиле Коцо. Да ви я прехвърля ли?
— Кой си ти?
Беше невъзможно да е Катарела.
— Как така кой съм аз? Аз съм.
— А ти, по дяволите, как се казваш?
— Катарела съм, комисерийо! Лично и пирсонално съм аз!
Слава богу! Мълниеносната проверка на самоличността беше върнала към живот стария Катарела, а не онзи, който компютърът започваше неумолимо да видоизменя.
— Комисарю? Какво става? Скарани ли сме?
— Госпожо, повярвайте ми, преживях ужасни дни…
— Простено ви е, извинен сте. Бихте ли могли да минете покрай мен? Имам нещо, което трябва да ви покажа.
— Сега ли?
— Сега.
Госпожа Клементина го покани да влезе в трапезарията и спря телевизора.
— Гледайте тук. Това е програмата за концерта, който маестро Каталдо Барбера ми изпрати преди малко.
Монталбано взе откъснатия от тетрадка на квадратчета лист, който госпожата му подаде. Затова ли искаше спешно да го види?
Беше изписан с молив: „Петък, 9:30 ч. Концерт в памет на Микела Ликалци“.
Монталбано подскочи. Маестро Барбера познаваше жертвата?
— Затова поисках да дойдете — каза госпожа Вазиле Коцо, прочитайки въпроса в очите му.
Комисарят започна отново да разглежда листа.
„Програма: Дж. Тартини, Вариации по тема на Корели; И. С. Бах, Ларго; Дж. Б. Виоти, Концерт №24 в ми минор.“ Върна листа на госпожата.
— Вие, госпожо, знаехте ли, че двамата се познават?
— Никога не съм го знаела. И се питам как са успели да го направят, като се има предвид, че маестрото никога не излиза от вкъщи. Веднага щом прочетох листчето, разбрах, че това нещо би могло да ви заинтересува.
— Сега ще се кача на горния етаж и ще поговоря с него.
— Само си губите времето, няма да ви приеме. Вече е осемнайсет и трийсет, в този час вече е в леглото.
— И какво прави, гледа телевизия ли?
— Няма телевизор и не чете вестници. Заспива и се събужда към два часа през нощта. Аз попитах камериерката защо маестрото има такъв странен режим, но тя ми отговори, че нищо не знае. Но аз благодарение на дългите си размишления стигнах до някакво приемливо обяснение.