— Тоест?
— Мисля, че маестрото, постъпвайки така, изтрива някакво определено време, анулира го, прескача часовете, в които обикновено е бил зает да изнася концерти. Спейки, не си спомня за тях.
— Разбирам. Но не мога да направя друго, освен да говоря с него.
— Бихте могли да опитате утре сутринта, след концерта.
На горния етаж се тресна врата.
— Ето — каза госпожа Вазиле Коцо, — камериерката му си тръгва.
Комисарят се запъти към входната врата.
— Вижте, комисарю, освен камериерка тя му е нещо и като икономка — уточни госпожа Клементина.
Монталбано отвори вратата. Една шейсетгодишна добре облечена жена, която слизаше по последните стълби преди неговия етаж, го поздрави, като му кимна с глава.
— Госпожо, аз съм комисар…
— Познавам ви.
— Тръгнали сте си към вкъщи и аз не искам да ви губя времето. Маестрото и госпожа Ликалци познаваха ли се?
— Да. От около два месеца. Госпожата на своя глава държеше да се представи на маестрото. Той пък беше доста доволен, защото му харесват хубавите жени. Започнаха оживено да си шушукат, занесох им кафе, изпиха го и след това се затвориха в кабинета, онзи, от който не се чуват звуци.
— Звукоизолирания?
— Да, господине. Така не безпокои околните.
— Госпожата връщала ли се е и друг път?
— Не и когато аз съм била там.
— А вие кога сте там?
— Не виждате ли? Вечер си тръгвам.
— Бихте ли задоволили любопитството ми: ако маестрото няма телевизор и не чете вестници, откъде е разбрал за убийството?
— Днес в ранния следобед се изпуснах случайно пред него, защото по пътя видях некролози за погребението утре.
— А маестрото как реагира?
— Доста зле. Поиска хапчетата си за сърце, пребледня като мъртвец. Как се уплаших само! Има ли друго?
16.
Тази сутрин комисарят се появи в полицейското управление, облечен в сив костюм, светлосиня риза, вратовръзка в приглушени тонове и черни обувки.
— Изглеждаш като изваден от списание — каза Мими Ауджело.
Не можеше да му каже, че се е наконтил така, защото е на цигулков концерт още в девет и половина сутринта. Мими щеше да си помисли, че е луд. И с право, защото историята малко или много си беше за лудницата.
— Знаеш, че трябва да отида на погребението — измърмори и влезе в стаята си, а телефонът му звънеше.
— Салво? Анна съм. Преди малко ми се обади Гуидо Серавале.
— От Болоня ли?
— Не, от Монтелуза. Каза ми, че Микела преди време му е дала моя номер. Знаел за приятелството ни. Дошъл е, за да присъства на погребението й, отседнал е в хотел „Дела Вале“. Попита ме дали след това ще отидем заедно на обяд, щял да отпътува следобед. Какво да правя?
— В какъв смисъл?
— Не знам, но усещам, че ще се чувствам неловко.
— И защо?
— Комисарю? Емануеле Ликалци съм. Ще дойдете ли на погребението?
— Да. В колко часа е?
— В единайсет. След това катафалката направо от църквата ще тръгне за Болоня. Има ли някакви новости?
— Засега никакви важни новини. Вие ще останете ли в Монтелуза?
— До утре сутринта. Трябва да говоря с една агенция за недвижими имоти за продажбата на вилата. Ще се наложи да отида следобеда с техен представител, за да им я покажа. А, вчера вечерта в самолета пътувах с Гуидо Серавале, дошъл е за погребението.
— Сигурно е била конфузна ситуация — изпусна се комисарят.
— Така ли мислите?
Доктор Емануеле Ликалци беше спуснал отново забралото на шлема си.
— По-бързо, че започва — каза госпожа Клементина, въвеждайки го в стаичката до хола.
Седнаха натъжени. Заради повода госпожата си беше облякла дълга рокля. Изглеждаше като дама на Болдини13, само че по-стара. Точно в девет и половина маестро Барбера започна. След по-малко от пет минути обаче комисарят започна да изпитва някакво странно усещане, което го обезпокои. Стори му се, че изведнъж звукът на цигулката се превърна в глас, женски глас, който молеше да бъде изслушан и разбран. Бавно, но сигурно нотите се видоизменяха в срички, всъщност не — във фонеми, и при все това изразяваха нещо като стенание, песен за стара мъка, която на места докосваше върховете на пламенна и загадъчна трагичност. Този сърцераздирателен женски глас казваше, че крие ужасна тайна, която може да бъде разбрана само от човек, умеещ напълно да се отдаде на музиката, на вълната от мелодията. Затвори очи, дълбоко развълнуван и смутен. Но вътрешно беше доста изумен как тази цигулка беше успяла да промени толкова тембъра си от последния път, когато я беше чул. Все така със затворени очи се остави гласът да го води. И видя себе си — как влиза във виличката, прекосява хола, отваря витрината на шкафа и взема в ръка калъфа на цигулката… Ето какво беше онова нещо, което го беше измъчвало, детайлът, който не се връзваше с всичко останало! Силната светлина, която избухна в главата му, го накара да издаде стон.