— Може би и вие сте развълнуван? — попита го госпожа Клементина, избърсвайки една сълза. — Никога не е свирил така.
Концертът трябва да беше свършил точно в този момент, защото госпожата включи кабела на телефона, който преди това беше извадила от розетката, набра номера и започна да ръкопляска.
Този път комисарят, вместо да се присъедини към нея, взе телефона в ръката си:
— Маестро? Комисар Монталбано съм. Имам належаща нужда да говоря с вас.
— Аз също.
Монталбано остави слушалката, след което поривисто се наведе, прегърна госпожа Клементина, целуна я по челото и излезе.
Вратата на апартамента му беше отворена от икономката.
— Искате ли кафе?
— Не, благодаря.
Каталдо Барбера го пресрещна с протегната ръка.
Монталбано, качвайки се по стълбите, си беше помислил как ли щеше да го завари облечен. Беше отгатнал напълно. Маестрото, който се оказа дребен човек със снежнобели коси, малки черни очи, но с проницателен поглед, носеше фрак с отлична кройка.
Единственият аксесоар, който не си подхождаше с него, беше белият копринен шал, увит около долната част на лицето му, покривайки дори носа, устата и брадичката му, оставяйки открити само очите и челото му. Придържаше го прибран с голяма златна игла.
— Заповядайте, влизайте! — каза много любезно Барбера, въвеждайки го в звукоизолираното студио.
Вътре имаше витрина с пет цигулки, сложна стереоуредба, метална офис етажерка с подредени в нея един върху друг компактдискове, плочи, касети, библиотека, писалище и два фотьойла. Върху бюрото лежеше още една цигулка, очевидно тази, която маестрото току-що беше използвал за концерта си.
— Днес свирих с „Гуарнери“ — каза като потвърждение маестрото, посочвайки я. — Има несравним, небесен глас.
Монталбано се самопоздрави. Въпреки че не разбираше нищо от музика, независимо от това беше доловил, че звукът на цигулката е различен от този, който беше чул на предишния концерт.
— Повярвайте ми, за всеки цигулар е истинско чудо да има на разположение подобна скъпоценност — въздъхна. — За съжаление, ще трябва да я върна.
— Не е ли ваша?
— Де да беше! Само че вече не знам на кого да я дам. Днес си бях обещал да се обадя по телефона на някой от полицейското управление и да изложа проблема си. Но понеже вие сте тук…
— На ваше разположение съм.
— Вижте, този инструмент принадлежеше на клетата госпожа Ликалци.
Комисарят усети, че нервите му се изопват като струните на цигулка и ако маестрото го докоснеше с лъка, щеше със сигурност да започне да свири.
— Преди около два месеца — започна да разказва маестро Барбера — се упражнявах на отворен прозорец. Госпожа Ликалци, която минавала случайно по улицата, ме чула. Знаете ли, че тя разбираше от музика? Прочела името ми върху домофонната уредба и поискала да ме види. Присъствала е на моя последен концерт в Милано, след който щях да се оттегля. Но никой не знаеше това.
— Защо?
Този толкова прям въпрос изненада маестрото. Поколеба се само за миг, след това махна иглата и бавно смъкна шала. Чудовище. Половината от носа му го нямаше, а горната му устна, напълно разядена, откриваше венеца му.
— Не ви ли се струва добър довод? — уви отново шала и го закачи с иглата брошка.
— Рядка форма на нелечим лупус, който протича унищожително. Как бих могъл да се представя в такъв вид пред моята публика?
Комисарят му беше благодарен за това, че веднага си сложи отново шала, защото беше непоносим за гледане, човек изпитваше страх от него и започваше да му се повдига.