А той, последван от Фацио, се качи на горния етаж. Под електрическата светлина тялото на мъртвата не му направи такова впечатление както предната нощ, когато я беше видял под оскъдната светлина на фенерчето си — изглеждаше не толкова истинско, макар и да не беше изкуствено.
Синкавобелият вцепенен труп приличаше на гипсовите макети на жертвите от изригналия в Помпей вулкан. Както беше със забита по очи глава, се оказваше невъзможно да зърне лицето й. Съпротивата й, преди да умре, трябва да е била ожесточена, тъй като по раздрания чаршаф бяха разпръснати руси кичури, а по раменете й, точно под тила, се набиваха на очи синкавите следи от подкожни кръвоизливи. Изглежда, убиецът е вложил цялата си сила, за да я принуди да наведе лицето си до такава степен, че то да потъне в матрака, без повече към него да може да премине дори струйка въздух.
От долния етаж се качиха Гало и Галуцо:
— Долу всичко изглежда наред.
Добре де, изглеждаше като макет, но си оставаше убита гола млада жена, в поза, която изведнъж му се стори непоносимо безсрамна — изнасилена неприкосновена интимност, осквернена от осемте полицейски очи. Като че ли с това искаше да върне поне малка част от личното й достойнство, затова попита Фацио:
— Казаха ли ти как се казва?
— Да. Ако е госпожа Ликалци, казвала се е Микела.
Отиде в банята, вдигна от земята розовата хавлия, занесе я в спалнята и покри тялото.
Слезе на партера. Ако беше успяла да се избави, Микела Ликалци щеше да има още работа по подреждането на вилата.
В единия ъгъл на хола бяха подпрени два навити на руло килима, диванът и фотьойлите все още бяха във фабричната си целофанена обвивка, а малката масичка, чиито крака стърчаха във въздуха, беше поставена върху един все още неразопакован кашон. Единственото нещо, което изглеждаше подредено, беше шкафчето със стъклени витрини, в което бяха разположени в перфектен ред обичайните предмети за показване — две стари ветрила, няколко керамични статуетки, затворен калъф за цигулка и много красиви колекционерски раковини.
Първи пристигнаха онези от отдел „Криминология“. Началникът на полицията Бонети-Алдериги беше сменил Якомуци, стария шеф на групата, с младия господин Аркуа, прехвърлен от Флоренция. Якомуци, още преди да стане шеф на отдел „Криминология“, беше нелечим ексхибиционист, който винаги бързаше пръв да се покаже в някаква поза пред фотографите, операторите и журналистите. Монталбано, вземайки го на подбив, както често правеше, го наричаше Пипо Баудо4. В края на краищата вярваше малко в приноса на научните изследвания при разследването. Поддържаше тезата, че интуицията и разумът рано или късно щяха да стигнат до истината, без подкрепата на микроскопи и анализи. За Бонети-Алдериги това беше истинска ерес и той бързо се отърва от нея. Вани Аркуа беше пълно подобие на Харолд Лойд5, винаги с разрошени коси, обличаше се като разсеяните учени от кинолентите през трийсетте години и изпитваше култ към науката. Монталбано му се дразнеше много, а Аркуа му отвръщаше със същата сърдечна антипатия. Онези от „Криминология“ пристигнаха в комплект с две коли, които се движеха с пуснати до дупка сирени, все едно се намираха в Тексас. Бяха осем души, всичките цивилни. Най-напред свалиха от багажниците сандъците и касетките, приличаха на хора от снимачна площадка. Когато Аркуа влезе в хола, Монталбано дори не го поздрави, а само с палец му направи знак, че това, което ги интересува, се намира на горния етаж.
Все още не се бяха качили всички, когато Монталбано чу гласа на Аркуа:
— Извинете, комисарю, но бихте ли дошли за момент?
Той не си даде много зор. Когато стигна в спалнята, усети как погледът на шефа на отдел „Криминология“ го прониза.
— Когато открихте трупа, той така ли беше?
— Не — каза безразлично, без никаква емоция Монталбано. — Беше гол.
— И откъде взехте тази хавлия?
— От банята.
— За бога, върнете всичко както е било преди това! Нарушили сте картината на местопрестъплението! Това е много неприятно!
Монталбано, без да продума, се приближи до трупа, взе хавлията и я метна върху ръката си.
— Ама че задник, момчета!
Проговорилият беше фотографът на „Криминология“, приличаше на гнусен папарак с риза извън панталоните.
— Заповядай, ако искаш — каза му комисарят. — И без това вече е в подходяща поза.
Фацио, който познаваше опасността, която често се криеше зад контролираното спокойствие на Монталбано, направи крачка към него. Комисарят погледна в очите Аркуа: