Засенчи очи с ръка и погледна на север — там, откъдето бе дошъл само преди ден. Долината се спускаше плавно надолу, скала и сняг отстъпваха пред сипеите, обрасли с борови дървета. После идваха вълнистите поляни, а след тях — облите, затревени хълмове. Те, от своя страна, отстъпваха пред морето — блестяща синя ивица далеч на хоризонта. У дома. При тази мисъл на Логън му призля.
У дома. Там беше неговото семейство. Баща му — мъдър и силен, добър човек и добър водач на своя народ. Жена му, децата на Логън. Добро семейство. Те заслужаваха по-добър син, по-добър съпруг, по-добър баща. Приятелите му също бяха там. И стари, и нови. Искаше му се отново да ги види. Да поговори с баща си в продълговатата дневна, да поиграе с децата, да поседи с жена си край реката. Искаше му се пак да обсъжда с Три дървета бойните тактики, да излезе на лов с Кучето по високите долини, да препускат из гората с копие в ръка и да се смеят гръмогласно.
Логън изпита неочакван и болезнен копнеж. Болката почти го задави. Проблемът беше, че всички бяха мъртви. От тронната зала, от бащиния дом, бяха останали само почернели, изпотрошени цепеници. Реката беше превърната в голям отходен канал. Никога нямаше да забрави гледката на изпепелените руини в долината, която се разкри пред очите му, когато застана на билото на хълма. Дълго след това рови из пепелищата в търсене на следа от някой оцелял, докато накрая Кучето не сложи ръка на рамото му и не му каза да се откаже. Откри само трупове, разложени до неузнаваемост. Край с търсенето на следи. Всички бяха мъртви, само шанка можеха да сторят това с такава непогрешимост. Мъртви, студени и разложени или станали на прах в огъня. Обратно при пръстта.
Логън стисна зъби, ръцете му се свиха в юмруци под парчетата гниещо одеяло. Ще се върне при руините край морето само още веднъж. Ще се спусне по хълма, с боен вик на уста, точно както при Карлеон, където загуби пръст и спечели име. Ще успее да избави света от още няколко шанка. Ще ги разцепи със секирата си, както разцепи Шама Безпощадни, от глава до крака, и вътрешностите им ще се изсипят на земята. Ще отмъсти за баща, жена, деца и приятели. Подобаващ край за онзи, когото наричаха Кървавия девет. Ще умре в битка. Достойно, за да бъде възпят в песен.
Само дето при Карлеон той бе млад и силен, с приятели зад гърба си, а сега — слаб, гладен и по-самотен от всякога. Беше убил Шама Безпощадни с остър като бръснач меч. Логън погледна ножа си. Колкото и добър нож да беше, не можеше да му донесе желаното отмъщение. А и кой ще остане, за да пее песента? Шанка се славеха с фалшиво пеене и бедно въображение. Надали щяха да разпознаят вонящия дрипльо, докато го пронизват от глава до пети със стрели. Май отмъщението ще трябва да почака, поне докато не се сдобие с по-голямо острие. Трябваше да е реалист, все пак.
Ами тогава обратно на юг. Ще се скита. Винаги има работа за мъж с достатъчно умения. Да, тежка и мръсна, но все пак работа. Имаше нещо примамливо в цялата идея. Никой да не зависи от него, никаква отговорност да няма във взетите от него решения, ничий живот или смърт да не бъдат в ръцете му. Безспорно на юг Логън имаше неприятели. Но Кървавия девет и преди си бе имал работа с врагове.
Логън се изплю на снега. Сега, като има слюнка в устата си, поне да направи нещо с нея. Само с това разполагаше в момента — слюнка, една стара тенджера и вонящите парчета одеяло. Мъртъв на север или жив на юг. До това се свеждаше всичко. Никакъв избор.
Да продължава напред. Това бе правил цял живот. Това идваше след оцеляването, независимо дали си заслужил да живееш, или не. Опитваш се да не забравяш мъртвите. Казваш по някоя добра дума за тях. После продължаваш напред с надежда за нещо по-добро.
Логън пое голяма глътка студен въздух и издиша шумно.
— Сбогом, приятели мои — отрони тихо. — Сбогом.
После метна раницата на рамо, обърна се и тръгна през дълбокия сняг. Надолу, на юг, далеч от планината.
Валеше. Лек, но нестихващ дъжд, който покриваше всичко със ситни капчици студена роса. Тя се събираше по клони, листа и борови иглички, после падаше на тлъсти капки, които се просмукваха в дрехите на Логън и проникваха чак до кожата му.
Той клечеше, неподвижен, без да издава звук, насред мокрия храсталак. По лицето му се стичаха струйки вода, мокрото острие на ножа блестеше в ръката му. Усещаше в себе си цялото движение на огромната гора, чуваше хилядите й звуци. Безбройните звуци от пълзящите насекоми, сляпото ровене на къртиците, плахото шумолене на сърните и бавното пулсиране на смолата по дънерите. Всичко живо в гората следваше своя собствен път в намирането на храна и Логън не правеше изключение. Той остави съзнанието му да се насочи към най-близкото до него животно. То се движеше предпазливо между дърветата вдясно от него. Вкусно. Гората притихна, остана само шума от капките вода, стичащи се от клоните. Целият свят се смали до размерите на Логън и следващото му ядене.