Логън смръщи чело. Той беше чувал за тези магуси. Веднъж дори срещна един чародей, но той не се бе оказал никак труден за убиване. Не притежаваше никакви свръхестествени сили, доколкото Логън успя да прецени. Но магус беше друго нещо.
— Чували сме, че магусите са мъдри и силни — каза духът в средата. — С тяхна помощ човек може да стигне далеч и да научи много. Но са лукави, имат своите си цели.
— И какво иска?
— Питай него.
Духовете не се интересуваха много от човешките дела и подробностите винаги им убягваха. И все пак това беше по-добре от обичайните им брътвежи за дървета.
— Какво ще правиш сега, Деветопръсти?
Логън се замисли.
— Ще тръгна на юг, ще открия този магус и ще го попитам какво иска от мен.
Духовете кимнаха. Нито с одобрение, нито с неодобрение — тях просто не ги беше грижа.
— Сбогом, Деветопръсти — каза духът отдясно. — Може би се виждаме за последен път.
— Ще продължа битката без вас тогава.
Остроумието на Логън увисна неоценено от духовете. Те се надигнаха и се отдалечиха от огъня. После постепенно се стопиха в тъмнината. Тръгнаха си, но Логън трябваше да признае, че му помогнаха повече, отколкото бе разчитал. Дадоха му цел. На сутринта той щеше да тръгне на юг, за да открие този магус. Кой знае? Може да си струва да поговори с него. Най-малкото, ще е по-добре, отколкото да го надупчат със стрели за едното нищо. Логън се вгледа в пламъците.
Спомни си други времена и други лагерни огньове, край които не беше седял сам.
Игра с ножове
Беше прекрасен пролетен ден в Адуа. Слънцето грееше приятно в клоните на ароматното кедрово дърво и хвърляше шарена сянка върху насядалите под него играчи. Подухваше лек бриз и всички карти бяха стиснати здраво в ръце или затиснати под чаши и монети. В клоните на дърветата чуруликаха птички. От далечния край на ливадата долиташе звука от градинарски ножици и високите бели фасади около квадратния двор го отразяваха в приятно за ухото ехо. С какви очи гледаше всеки един от играчите на голямата сума пари в средата на масата, зависеше от картите, които държеше в ръце.
На капитан Джизал дан Лутар тя определено се харесваше. Беше открил своя необикновен талант в тази игра веднага след назначението си в Кралската гвардия. Талант, който използваше, за да печели огромни суми от другарите си. Разбира се, тъй като произхождаше от заможно семейство, той не се нуждаеше от тези пари. С тяхна помощ обаче капитан Лутар успяваше да поддържа илюзията, че е пестелив, докато същевременно пръскаше пари като луд. При всяко връщане у дома баща му отегчаваше всички с непрестанните си хвалби за доброто му финансово планиране и преди шест месеца за награда му купи капитанско звание. Братята му не останаха доволни.
Да, парите си ги биваше, а и нищо не бе така забавно, колкото възможността да се подиграеш с най-близките си приятели.
Джизал полегна на пейката и, опънал крак, огледа небрежно другите играчи. Майор Уест се клатеше на стола си и пропадаше толкова назад, че аха! да падне по гръб всеки момент. Държеше пред очите си чаша и се възхищаваше на това, как слънчевите лъчи пронизват кехлибарената алкохолна напитка. На лицето му бе изписана бегла, загадъчна усмивка, която сякаш казваше: „Аз може и да не съм благородник, да нямам вашето високо потекло, но спечелих Турнира и благосклонността на краля на бойното поле. Това ме прави по-добър от вас, затова, момченца, слушайте какво ви говоря.“ Според Джизал той нямаше шанс да вземе тази ръка, а и по принцип беше доста предпазлив по отношение на парите си.
Лейтенант Каспа седеше наведен напред, намръщено чешеше пепеляворусата си брада и се взираше съсредоточено в картите си, все едно се опитва да пресметне сбора им. Той беше младеж с прекрасно чувство за хумор, но същевременно възможно най-смотаният картоиграч. Винаги благодареше от сърце, когато Джизал го черпеше питие със собствените му пари, загубени по време на играта. Но пък нямаше проблем да продължи да губи: баща му беше един от най-едрите земевладелци в Съюза.
Джизал бе установил, че дори и не чак толкова глупав човек, попадне ли в интелигентна компания, започва да се държи глупашки. Загубил добрите си позиции, той на драго сърце започва да се прави на симпатичен идиот, който не се меси в спорове, които, така или иначе, ще загуби, и като така се превръща във всеобщ любимец. Изражението на тотална обърканост по лицето на Каспа сякаш казваше: „Аз не съм умник, но съм откровен и всеки ме харесва, а това е по-важното. Умът не е всичко. О, а също така съм много, много богат, така че хората и бездруго ме харесват.“
— Аз влизам — каза Каспа и хвърли малка купчинка сребърни монети на масата. Монетите се пръснаха с приятен звън и проблеснаха на слънцето.