Влетя между дърветата и се свлече в храстите, дишаше дрезгаво, на пресекулки. Потрепери. Сърцето й блъскаше лудо в гръдния й кош. Сред дърветата беше тихо. Добре. Феро бръкна в дрехите си и извади малко хляб и парче месо. Бяха подгизнали от плуването, но ставаха за ядене. Усмихна се. През последните няколко дни беше заделяла половината от храната, която й даваше Юлвей.
— Глупаво, дърто копеле — изхили се тя между две препълвания на устата си с храна. — Мисли си, че може да се мери с Феро Малджин, а?
Страшно ожадня, но засега нищо не можеше да се направи по въпроса. По-късно щеше да потърси вода. Беше изморена, много изморена. Дори Феро Малджин се уморяваше. Ще си почине за момент, само за малко. Ще възвърне силата в краката си, а после на път, на път към… потрепери от раздразнение. После ще мисли за това. Накъдето я отведе отмъщението. Да.
Пропълзя в храстите и облегна гръб на едно дърво. Очите й се затвориха от само себе си. Ще си почине малко. Отмъщението, после.
— Глупаво, дърто копеле — промърмори тя.
Главата й клюмна.
— Братко!
Феро подскочи в съня си и главата й се блъсна в дънера на дървото. Беше светло, прекалено светло. Поредният ясен, горещ ден. Колко време беше спала?
— Братко! — каза нечий женски глас недалеч. — Къде си?
— Тук съм! — Феро замръзна на място. Всеки мускул в тялото й се напрегна. Плътният, силен мъжки глас дойде съвсем отблизо. Чу бавния тропот от копита на няколко приближаващи коне. Близо са.
— Какво правиш, братко?
— Тя е тук! — извика мъжът. — Надушвам я! — Феро пипнешком взе оръжията си. Сложи сабята и ножа в колана си, а другият нож скри в единствения си скъсан ръкав. — Почти долавям вкуса й, сестро! Съвсем близо е!
— Но къде е? — Гласът на жената дойде по-близо от преди. — Дали ни чува?
— Сигурно! — изсмя се мъжът. — Там ли си, Малджин? — Феро метна през рамо колчана със стрелите и взе лъка в ръка. — Чакаме те… — напевно подвикна мъжът. Беше още по-близо, сигурно точно пред дърветата. — Излез, Малджин, излез и ни поздрави…
Феро се хвърли напред и като кършеше храсти по пътя си, побягна с всичка сила през откритата равнина.
— Ето я! — извика жената. — Вижте, бяга!
— Дръжте я! — извика мъжът.
Равнината се простираше пред Феро, покрита с ниска трева и нищо друго. Нямаше къде да се скрие. Обърна се рязко и постави стрела в лъка. Към нея препускаха четирима конници, войници от Гуркул. Слънцето блестеше във високите им шлемове и свирепите върхове на копията им. Зад тях имаше още двама на коне: мъж и жена.
— Стой, в името на императора! — извика един от войниците.
— Майната му на твоя император! — Стрелата на Феро улучи първия войник във врата, той се килна назад на седлото и от гърлото му се разнесе гъргорене. Ръката му изпусна копието.
— Добър изстрел! — подвикна жената. Вторият войник получи стрела в гърдите. Бронята му успя да я забави, но въпреки това тя се заби достатъчно дълбоко, за да го убие. Той извика, изпусна сабята си в тревата и сграбчи стрелата, преди да залитне назад в седлото.
Третият дори не успя да издаде звук. Стрелата го улучи право в устата, докато беше само на десет крачки от Феро. Върхът премина през целия череп и събори шлема му. През това време четвъртият я връхлиташе с пълна сила. Тя захвърли лъка в тревата и се претърколи настрани, за да избегне копието му. Скочи отново на крака и измъкна сабята от колана си. Изплю се в тревата.
— Жива! — извика жената и подкара бавно коня си напред. — Трябва ни жива!
Войникът обърна пръхтящия си кон и предпазливо приближи Феро. Беше едър, с тъмна и гъста набола брада.
— Надявам се, че си се помирила с господ, момиче — каза той.
— Майната му на твоя господ! — Феро скочи встрани и започна да се движи бързо, приклекнала ниско до земята. Войникът посегна напред с копието, в опит да я задържи на разстояние. Копитата на коня му блъскаха в пръстта и хвърляха прах в очите й.
— Намушкай я! — Феро чу жената зад себе си.
— Да, намушкай я! — извика и брат й през смях — Но леко! Трябва ни жива!
Войникът изръмжа и пришпори коня си напред. Феро се сниши и скочи право към връхлитащите копита, докато се гмуркаше под копието, върхът му раздра рамото й. Тя замахна с всичка сила и извитото острие на сабята й попадна в цепката между отделните парчета броня, по крака на войника. Замахът й бе достатъчно силен, за да отсече крака точно под коляното, а също и да отвори широка рана в тялото на коня. Мъж и животно изреваха едновременно и заедно се строполиха на земята. Тъмната им кръв заклокочи и попи в прахта.