— Докопа го! — В гласа на жената имаше известна доза разочарование.
— Ставай, човече! — изсмя се брат й. — Ставай и нападай! Още имаш шанс!
Войникът се търкаляше на земята. Сабята на Феро се заби в лицето му и мигновено сложи край на писъците му. Недалеч вторият войник продължаваше да седи на коня. Стиснал окървавената стрела в гърдите си, береше душа с изкривено от болка лице. Конят му наведе глава и започна кротко да пасе.
— Толкова от тях — каза жената.
— Знам — въздъхна дълбоко брат й. — Трябва ли да вършим всичко сами?
Феро погледна към тях и затъкна отново в колана си окървавената сабя. Двамата седяха спокойно на седлата си, а слънцето печеше ярко зад гърбовете им. На красивите им лица грееха жестоки усмивки. Братът и сестрата бяха богато облечени, копринените им дрехи се развяваха леко от вятъра. Носеха много бижута, но никакви оръжия.
— Бъди внимателен, братко — каза жената, докато оглеждаше ноктите на ръката си. — Тази добре се бие.
— Същински дявол! Но не се безпокой, сестро. Не може да се мери с мен. — Той скочи от седлото. — Добре, Малджин, готова ли си да…
Стрелата се заби дълбоко в гърдите му, с нисък, плътен звук.
— … започваме? — Стрелата затрептя, върхът й блесна откъм гърба му, сух и чист. Той тръгна към Феро. Втората стрела се заби в рамото му, но това дори не го забави. Точно обратното, сега той тичаше към нея с големи крачки. Феро хвърли лъка и ръката й посегна към дръжката на сабята. Твърде късно. Протегнатата ръка на мъжа я удари с невероятна сила в гърдите и я запрати по гръб на земята.
— Чудесна работа, братко! — Жената плесна радостно с ръце. — Браво!
Феро се претърколи по корем и се разкашля. Докато се изправяше с мъка на крака, видя, че мъжът просто стоеше на едно място и я гледаше. Стисна сабята с две ръце и замахна в широка дъга над главата си. Незнайно как, той бе отскочил встрани и острието й се заби дълбоко в пръстта. Отнякъде излетя крак и силно се стовари в корема й. Въздухът излетя от дробовете й и тя се преви о две. Пръстите на ръцете й се отпуснаха и сабята остана да се поклаща, забита в земята. Усети, че коленете й се подкосяват.
— И сега… — Нещо тежко я удари и носът й изхрущя. Коленете й поддадоха и земята я блъсна здраво в гърба. Отново се изтърколи немощно и застана на колене. Светът се въртеше и лицето й бе цялото в кръв. Примигна и разтърси глава, в опит да спре световъртежа. Образът на мъжа беше размазан и продължаваше да танцува пред очите й. Приближаваше я. Видя го как измъква стрелата от гърдите си. Нямаше кръв, само прах. Малко облаче прах се изви във въздуха, нищо повече.
Ядач. Това ще да е.
Феро се изправи и се олюля. Измъкна ножа от колана си. Замахна към него и пропусна, замахна отново, но и вторият опит да го наръга не успя. Главата й се маеше. Феро изкрещя и замахна с всичка сила, този път в опит да го посече.
Мъжът я сграбчи за китката. Лицата им бяха на не повече от фут едно от друго. Кожата му бе безупречна, гладка като тъмно стъкло. Изглеждаше млад, почти дете, но очите му бяха на възрастен. Гледаха сурово. Той започна да я оглежда — с любопитство, с интерес, като момче, намерило интересен бръмбар.
— Тази не отказва лесно, а, сестро?
— Свирепа е! Пророкът ще й се зарадва!
Мъжът помириса Феро и сбърчи нос.
— Пфу. Май ще трябва първо да бъде поизмита.
Тя го удари с глава в лицето. Главата му се лашна назад, но мъжът само се изхили. Сграбчи Феро за гърлото и изпъна ръката си напред. Ръцете й драскаха да докопат лицето му, но неговата ръка беше по-дълга и тя не можеше да го достигне. Пръстите му започнаха да откопчават нейните от дръжката на ножа. Хватката около шията й беше желязна. Не можеше да диша. Оголи зъби, бори се, ръмжа, рита с крака. Напразно.
— Жива, братко! Трябва ни жива!
— Жива — промърмори мъжът, — но не и невредима.
Жената се разсмя. Краката на Феро се отделиха от земята и заритаха във въздуха. Усети как един от пръстите й изпука и ножът падна в тревата. Ръката около шията й затегна допълнително хватката и Феро заби в нея изпочупените си нокти. Напразно. Светлината на деня започна да изчезва.
Феро чу отново смеха на жената, някак слаб и отдалечен. От мрака изплува лице, нечия ръка погали бузата й. Пръстите бяха топли, меки и нежни.
— Не мърдай, дете. — Очите на жената бяха тъмни и дълбоки. Феро усети дъха й по лицето си, топъл и ухаещ. — Ранена си, трябва да си починеш. Стой мирна… спи.
Феро усещаше краката си тежки като олово. Ритна вяло за последен път и тялото й увисна безжизнено. Сърцето й забави ход…