— Почивай сега. — Клепачите на Феро започнаха да натежават. Красивото лице на жената се размаза пред очите й.
— Спи. — Феро прехапа силно езика си и устата й се напълни със солен вкус.
— Не мърдай. — Феро изплю кръвта в лицето на жената.
— Ах! — изкрещя онази с погнуса и изтри с ръка очите си. — Продължава да се бие!
— Тези като нея никога не се отказват. — Гласът на мъжа долетя някъде иззад ухото на Феро.
— Чуй ме сега, кучко! — изсъска жената. Стисна в железни пръсти челюстта на Феро и здраво я раздруса. — Ти идваш с нас! С нас! Жива или мъртва! Чуваш ли?
— Тя няма да ходи никъде — разнесе се друг, плътен и мек глас. Звучеше познато. Феро примигна и разтърси глава. Жената се бе обърнала към стоящ наблизо мъж. Юлвей. Гривните му издрънкаха тихо, когато той се отправи с бавна походка към тях през тревата. — Жива ли си, Феро?
Феро успя да изграчи нещо неразбираемо.
— Кой си ти, дърто копеле? — Жената изгледа презрително възрастния мъж.
— Аз съм едно дърто копеле — въздъхна Юлвей.
— Разкарай се оттук, псе! — извика мъжът. — Нас ни изпраща Пророкът. Самият Калул!
— И тя идва с нас!
Юлвей изглеждаше посърнал.
— Не мога ли да ви накарам да размислите? — попита той.
Братът и сестрата се изсмяха.
— Глупак! — извика мъжът. — Ние никога не променяме решенията си! — Той пусна ръцете на Феро и дърпайки я след себе си, пристъпи предпазливо напред.
— Жалко — каза Юлвей и поклати глава. — Щях да ви помоля да изпратите поздравите ми на Калул.
— Пророкът не се занимава с такива като теб, просяк такъв!
— Ще се изненадате. Бяхме доста близки с него, преди много време.
— В такъв случай — каза подигравателно жената, — ще предам поздравите ти на господаря си, докато му съобщавам за смъртта ти. — Феро извъртя китката си и усети как скритият в ръкава нож падна в ръката й.
— О, Калул ще се зарадва на подобна новина, но засега няма да я получи. Двамата сами сте си навлекли проклятието. Нарушили сте Втория закон. Яли сте човешка плът и сега е време да си получите заслуженото.
— Стар глупак! — изгледа го презрително жената. — Твоите закони не важат за нас!
Юлвей бавно поклати глава.
— Думата на Еуз управлява всичко. Няма изключения. Двамата няма да си тръгнете живи оттук. — Въздухът около него затрептя и се заизвива, обгърна го в мараня. Жената изхърка и внезапно се строполи на земята. Не просто падна, а сякаш се стопи и омекна. Черната коприна на дрехите й се развя около сриващото й се тяло.
— Сестро! — Мъжът пусна Феро и се хвърли към Юлвей с протегнати напред ръце. Успя да направи само крачка, преди да нададе внезапен, пронизителен писък и да падне на колене. Сграбчи с ръце главата си. Феро насили омалелите си крака, хвана косата му със счупената си ръка и заби ножа в гърлото му. От раната излетя облак прах. Цял прашен фонтан. От устата на мъжа изпълзяха пламъци и овъглиха устните му. Феро усети горещината им по пръстите си. Тя се свлече върху него и го събори, той започна да се дави и хъхри на земята. Ножът й се заби в корема му, застърга в ребрата и се счупи. И от тази рана плъзнаха огнени езици. Огън и прах. Като обезумяла, Феро продължи да забива счупения нож в тялото на мъжа, дълго след като то бе престанало да мърда.
Почувства на рамото си нечия ръка.
— Мъртъв е, Феро — каза Юлвей. — И двамата са мъртви.
Тя видя, че той казва истината. Мъжът лежеше по гръб с очи към небето. Лицето му бе овъглено около носа и устата, а от множеството рани по тялото му излизаше прах.
— Убих го — каза Феро. Гласът й бе пресипнал и треперещ.
— Не, Феро. Аз го убих. И двамата бяха ядачи. Млади и глупави, но извади късмет, че искаха да те отведат жива.
— Извадих късмет — смотолеви Феро и кръвта от устата й покапа по трупа на ядача. Тя хвърли счупения нож и пропълзя на колене. Забеляза до себе си тялото на жената, ако въобще можеше да се нарече тяло. Представляваше безформена, нагъната маса от плът. Феро видя дълга коса, око, устни.
— Какво направи? — изхриптя тя през разкървавените си устни.
— Превърнах костите й във вода. Него изгорих отвътре навън. Вода за един, огън за друг. Няма значение, щом върши работа за техния вид. — Феро се изтърколи по гръб на тревата и погледна към небето. Вдигна ръка и я разтърси. Един от пръстите й се клатеше свободно напред-назад.
Лицето на Юлвей изникна отгоре.
— Боли ли? — попита той.
— Не — прошепна тя и остави ръката си да падне в тревата. — Никога не боли. — Тя примигна въпросително към Юлвей. — Защо никога не боли?
Възрастният мъж сбърчи чело.