— Какво беше това, мамка му? — ехото от гласа на Бринт достигна тунела. Джизал го чу едва през шума от ударите на собственото си сърце. За да чуе гласовете им, трябваше да затаи дъх.
— Проклет да съм, ако знам. — Яленхорм звучеше още по-изненадан. Последва шумът от вдигането на масата. — Не съм предполагал, че има такъв избухлив нрав.
— Мисля, че много му се насъбра — каза неуверено Каспа. — Турнира и всичко останало.
— Това не е извинение! — прекъсна го Бринт.
— Освен това, двамата с Уест са близки, нали? Нали се дуелират заедно и така нататък, сигурно се познава със сестрата… знам ли?
— Има и друго обяснение. — Гласът на Бринт се напрегна, сякаш разказваше някаква история и бе стигнал до драматичния финал. — Може би той е влюбен в нея!
Тримата избухнаха в смях. Ама че шега. Капитан Джизал дан Лутар влюбен в момиче без никакво потекло. Направо смехотворно! Ама че абсурдна идея! Каква шега само!
— Мамка му. — Джизал стисна главата си с ръце. Не му беше до смях. Как успя тя да му причини това? Как? Какво толкова намира в нея? Естествено, харесваше му да я гледа, беше умна и духовита и прочее, но това пак не обяснява нещата. — Не мога да я виждам повече — прошепна той. — Няма да я виждам повече! — Джизал плесна с ръка по стената. Решението му бе окончателно. Както винаги.
До момента, в който под вратата му не се плъзна следващата бележка.
Джизал изпъшка и стовари длан върху главата си. Защо се чувства така? Защо я… Дори не можа да се насили да извика в мислите си точната дума… харесва толкова много? Изведнъж му просветна.
Защото тя не го харесва.
Всичките тези ехидни усмивки. Погледите с крайчеца на окото, които от време на време забелязваше. Шегите й, които засягаха прекалено близо до болното място. Да не говорим за изблиците на неприкрита неприязън. Може би преследваше парите му. Естествено, привличаше я положението му в обществото. Безспорно, тя го харесваше физически, но като цяло го презираше.
Тази идея го осени едва сега. До момента винаги бе смятал, че всички го харесват, никога не бе имал причина да мисли за себе си като за нещо друго, освен достоен за уважение и адмирации мъж. Но Арди не го харесваше, сега вече напълно осъзнаваше това и то го накара да се замисли. Като оставим настрана изящната брадичка, разбира се, парите и дрехите му, има ли какво друго да хареса в него?
Напълно заслужаваше презрението й, че дори и повече.
— Странна работа — промърмори той и се свлече безпомощно с гръб към стената. — Странна работа.
Прииска му се да я накара да промени мнението си за него.
Семето
— Как си, Санд?
Полковник Глокта отвори очи. В стаята беше тъмно. Проклятие, ще закъснее!
— Проклятие! — извика той, отметна енергично завивката и скочи от леглото. — Закъснявам! — Грабна униформените си панталони, обу ги и започна да закопчава колана си.
— Не се безпокой за това, Санд! — Гласът на майка му бе едновременно успокояващ и нетърпелив. — Къде е Семето?
Глокта сбърчи чело, докато напъхваше ризата в панталоните си.
— Нямам време за глупости, майко! Защо винаги мислиш, че знаеш какво е най-добре за мен? — Огледа се за оръжието си. — Във война сме!
— Така е. — Глокта изненадано вдигна поглед. Гласът бе на архилектор Сълт. — В две войни. Едната се води със стомана и огън, но под нея има друга — стара война, тече от години. — Глокта се намръщи. Как може да обърка майка си с този празнодумец? И не на последно място, какво търси той в стаята му? Седи си на стола пред леглото му и дърдори за някакви стари войни?
— Какво търсиш ти в стаята ми? — изръмжа Глокта. — И какво си направил със сабята ми?
— Къде е Семето? — Отново женски глас, но не този на майка му. Нечий друг. Непознат глас. Той примижа в мрака, напрягайки очи да види кой седи в стола. Успя само да различи нечии неясни очертания, но сянката бе твърде дълбока, за да види повече.
— Коя си ти? — попита строго Глокта.
— Коя бях аз? Или какво съм аз? — Фигурата се размърда и стана плавно от стола. — Аз бях една търпелива жена, но вече дори не съм жена. Дългите години изчерпаха докрай търпението ми.
— Какво искаш? — Гласът на Глокта потрепери и прозвуча пискливо и несигурно. Той отстъпи назад.
Фигурата пристъпи напред и попадна в снопа лунна светлина, който се процеждаше през прозореца. Беше жена, слаба и грациозна, но лицето й продължаваше да бъде засенчено. Глокта бе обзет от внезапен порив на страх. Залитна назад към стената и протегна ръце да се предпази от жената.