Бринт го проследи с поглед, стиснал зъби и с пребледняло лице. Монетите звънтяха приятно, докато падаха в кесията. Приятно за Джизал поне. Една монета се търкулна и падна до ботуша му.
— Дали ще бъдеш така добър да ми я подадеш, лейтенант? — помоли Джизал със сладникава усмивка.
Бринт скочи на крака, блъсна масата така рязко, че монетите и чашите подскочиха с дрънчене.
— Имам си друга работа — каза той с пресипнал глас. След което се запъти с широка крачка към другия край на двора, като при разминаването си с Джизал го блъсна грубо с рамо и го запрати с гръб към ствола на дървото. После се отдалечи с наведена глава и изчезна в офицерските помещения.
— Видяхте ли това? — Възмущението на Джизал нарастваше с всяка секунда. — Да ме блъска така, крайно невъзпитано! При това мен, по-старши офицер! Смятам да го докладвам!
Заканата му да докладва Бринт беше посрещната с хор от негодувание.
— Добре, добре. Човекът просто не умее да губи.
Яленхорм го изгледа строго изпод вежди.
— Не трябваше да го подкачаш толкова. Той не е богат. Не може да си позволи загубата на такава сума.
— Щом не може да си позволи да губи, тогава да не играе! — тросна се Джизал. — А и кой му каза, че блъфирам? Ти по-добре си затваряй голямата уста!
— Още е нов — намеси се Уест — и просто иска де се впише сред хората. Не беше ли и с теб така?
— Ти какво, да не си ми баща? — Джизал ясно си спомни болезненото усещане за това, как се бе чувствал като новак и леко се засрами от припомнянето на майор Уест.
— Ще му дам малко пари назаем, не се безпокой — махна с ръка Каспа.
— Няма да ги приеме — каза Яленхорм.
— Е, негова работа. — Каспа притвори очи и се обърна с лице към слънцето. — Горещо е. Зимата със сигурност си замина. Минава пладне.
— Проклятие! — извика Джизал и скочи на крака, докато продължаваше да си събира нещата. Градинарят вдигна очи и погледна към тях. — Уест, защо не ми каза?
— Аз какво, да не съм ти баща? — попита майорът. Каспа се изхили.
— Закъсняваме, а? — рече Яленхорм и изду бузи. — Лорд-маршалът няма да остане доволен!
Джизал грабна тренировъчните си оръжия за фехтовка и побягна към далечния край на моравата. Майор Уест тръгна с бавна походка след него.
— Хайде, де! — подвикна му Джизал.
— Идвам, капитане — отвърна му той. — Зад теб съм.
— Мушкай, мушкай, Джизал, мушкай, мушкай! — излая Лорд-маршал Варуз и го шляпна с пръчката си през ръката.
— Ау! — изхленчи Джизал и вдигна отново върха на металния прът.
— Искам да видя тази дясна ръка да се движи, капитане, да се изхвърля като змия! Искам да ме заслепиш със скоростта на ръцете си!
Джизал направи още няколко неуверени атаки с непосилно тежкото желязо в ръка. Истинско мъчение беше. Цялата му ръка, от върха на пръстите та чак до рамото, гореше от болка и усилие. Беше плувнал в пот; от лицето му хвърчаха едри капки. Лорд-маршал Варуз парираше с лекота жалките му атаки.
— Сега замах! Замах с лявата!
Джизал замахна с всичка сила с тежкия стоманен чук към главата на възрастния мъж. Дори и отпочинал, той едва успяваше да вдигне това проклето нещо. Варуз без никакви усилия отскочи встрани и го фрасна с пръчката по лицето.
— Яау! — жално извика Джизал и се запрепъва назад. Чукът се изплъзна от ръката му и се стовари върху пръстите на единия му крак. — Аааа! — Стоманеният прът издрънча върху плочите, когато той се преви на две и сграбчи пръстите на крака си. В този момент Джизал усети пронизващо парене. Лорд-маршал Варуз го плесна през задника. Острият плющящ звук отекна из двора. Джизал се просна по очи на земята.
— Жалка картина! — изрева възрастният мъж. — Правиш ме за срам пред майор Уест!
Майорът отново се клатеше на стола си и се тресеше в опитите си да потуши избилия го смях. Като не намираше никаква належаща нужда да се изправи, Джизал остана на земята, приковал очи в безупречно излъсканите ботуши на лорд-маршала.
— Ставай, капитан Лутар! — изкрещя Варуз. — Времето ми е ценно!
— Добре! Добре! — Джизал колебливо се изправи на крака. Застана прав под жаркото слънце, задъхан, плувнал в пот и олюляващ се от слабост.
Варуз се доближи до него и подуши дъха му.
— Пил си днес, нали? — поинтересува се той. Сивите му мустаци потрепериха. — И вчера също!
Джизал не отговори.
— Непрокопсаник! Имаме работа за вършене с теб, капитан Лутар, и не можем да я вършим сами! Остават четири месеца до Турнира, четири месеца да направя от теб майстор фехтовач!
Варуз направи пауза в очакване на отговор, но Джизал не можа да измисли такъв. Той правеше всичко това, единствено за да угоди на баща си, и много се съмняваше, че това е отговорът, който очакваше да чуе лорд-маршалът. Освен това предпочиташе да мине без повече удари за днес.