— Искам Семето. — Една бледа ръка се протегна и приближи неговите. Докосването й беше нежно, но студено. Студено като камък. Глокта се разтрепери, не можеше да си поеме въздух. Стисна очи. — Нуждая се от него. Не можеш да си представиш колко силна е нуждата ми. Къде е то? — Пръстите придърпаха дрехите му, затършуваха пъргаво и бързо, опипваха, търсеха, мушкаха се в джобовете, под ризата, докосваха кожата му. Студени. Хладни като стъкло.
— Семето? — изхлипа Глокта, скован от ужас.
— Знаеш за какво говоря, недъгав човеко. Къде е?
— Създателят падна… — прошепна той. Дори не разбра откъде изникнаха думите му.
— Знам това.
— … в пламъци, в пламъци…
— Бях там. — Лицето бе достатъчно близо, за да усети по кожата си дъха му. Хладен. Студен като слана.
— … той падна на моста пред кулата…
— Да, помня.
— … те търсиха Семето…
— Да… — нашепваше подканящо гласът в ухото му. — Къде е то? — Нещо докосна лицето му, бузата, клепача на едното око, беше меко и лигаво. Език. Студен. Студен като лед. Побиха го тръпки.
— Не знам! Не можаха да го открият!
— Не можаха? — Около шията му се обвиха пръсти. Стиснаха, смачкаха гръкляна му и изстискаха въздуха навън. Студени. Студени като желязо и точно толкова твърди. — Мислиш си, че познаваш болката, така ли, недъгав човеко? Нищо още не си видял! — Гласът изстърга в ухото му и го обгърна с леден дъх. Железните пръсти продължаваха да стискат гърлото му. — Но аз мога да ти покажа! Мога да ти покажа!
Глокта изкрещя, заизвива тяло, започна да се бори. Успя да стане и за момент остана прав, замаян. Тогава кракът му поддаде и той политна. Стаята се завъртя и Глокта се блъсна в дъските на пода с оглушителен трясък. Едната му ръка остана превита под него, главата му изтропа на дъските.
Вкопчи се в крака на леглото и напрегна сили да се изправи. Подпря се на стената и забута нагоре, хриптеше, останал без дъх. Едва събра смелост да извърне обезумелите си от ужас очи към стола пред леглото. Сноп лунна светлина прорязваше тъмнината и падаше върху измачканите завивки и полираната седалка. Празен.
Глокта огледа останалата част от стаята. Очите му привикваха към мрака и обхождаха всяко тъмно кътче в помещението. Нищо. Празна. Сън.
В този момент, след като лудото препускане на сърцето му отслабна и накъсаното му дишане се успокои, дойде болката. Главата му затуптя, кракът му направо пищеше, ръката му тръпнеше притъпено. Усети вкуса на кръв в устата си. Очите му бяха насълзени и щипеха, а стомахът му се преобръщаше. Глокта изскимтя и подскочи на един крак към леглото. Строполи се върху осветения от луната дюшек. Беше облян в студена пот.
Откъм вратата долетя настойчиво чукане.
— Господине? Добре ли сте? — той чу гласа на Барнам зад нея, последван от ново почукване. Лошо. Заключена е. Винаги е заключена. Не мисля, че ще мога да помръдна. Фрост ще трябва да я разбие отново.
Изненадващо, вратата се отвори и Глокта засенчи очите си с ръка срещу внезапно нахлулата в стаята светлина от лампата в ръцете на прислужника.
— Добре ли сте?
— Паднах — промърмори Глокта. — Ръката ми…
Възрастният прислужник застана до леглото, взе внимателно в ръце пострадалата ръка на Глокта и повдигна ръкава на нощницата му. Глокта изкриви лице от болка. На предмишницата му имаше голямо зачервено петно, което започваше да се подува. Барнам цъкна с език.
— Не мисля, че е счупена — каза той, — но ще доведа доктора, за всеки случай.
— Да, добре. — Глокта отпрати прислужника със здравата си ръка. — Доведи го.
Проследи с поглед прегърбения прислужник, докато забързан излизаше от стаята. Чу скърцането на дъските по тесния коридор и надолу по стълбите. Чу и затръшването на входната врата. После стана тихо.
Погледна към свитъка, който бе взел от професора историк. Стоеше си, стегнато навит на тоалетната масичка в очакване да бъде отнесен на архилектор Сълт. Създателят падна в пламъци. Стовари се върху моста под кулата. Странно, как така нещата от реалността навлизат в сънищата. Проклетият северняк и нощната му посетителка. Жена. Студ. Това ще да е причината за този сън.
Глокта разтри леко пострадалата си ръка и натисна внимателно подутината с пръсти. Нищо. Просто сън. И въпреки това, нещо не спираше да го гложди отвътре. Погледна към вратата. Все още в ключалката, ключът блестеше жълтеникав на светлината от лампата. Отключена, въпреки че съм сигурен, че я заключих. Няма как да не съм. Винаги го правя. Глокта погледна празния стол. Какво каза онзи идиот, чиракът? Магията идва от Другата страна. От долния свят. Адът.