— Добър ден, добър ден! — С енергична походка в стаята влезе мъж: съсухрен, оплешивяващ, с дълго, черно палто и тънка, превзета усмивка. Глокта го познаваше, но изненадата не бе приятна. Проклет да си Гойл. Новият ни областен началник на Адуа най-после е тук. Страхотна новина.
— Инквизитор Глокта — измърка мъжът, — каква радост, че отново се срещаме!
— За мен също, началник Гойл. Ах, ти, копеле.
Още двама души последваха усмихнатия началник по петите и сега малката лаборатория изглеждаше сериозно претъпкана. Единият беше тъмнокож, нисък и набит кантик, с голяма златна халка на ухото, а другият, чудовищно голям северняк с лице като каменен блок. Той почти се наведе при влизане. И двамата носеха маски и бяха облечени в черните дрехи на практици.
— Това е практик Витари — изхили се Гойл и посочи червенокосата жена, която сега вървеше покрай рафтовете, надзърташе един по един във всички буркани, почукваше ги с пръст и разклащаше намиращите се в тях образци. — А това са практици Халим — южнякът се провря покрай Гойл и очите му почнаха да шарят из стаята — и Байр. — Гигантският северняк се вторачи в Глокта, сякаш чак от тавана. — В неговата страна го наричат Каменотрошача, да се чуди човек защо, но аз не мисля, че тук това име би било уместно, нали Глокта? Практик Каменотрошача? — Гойл тихо се засмя и поклати глава.
Така ли изглежда сега Инквизицията? Не подозирах, че циркът е пристигнал. Чудя се, какъв ли е номерът им, човешка пирамида ли правят, или скачат през горящи обръчи?
— Забележително разнообразие при подбора ви от хора — каза Глокта.
— О, да — засмя се Гойл. — Подбирам ги отвсякъде, където са ме водили пътуванията ми, нали така, приятели?
Жената повдигна рамене и продължи да обикаля бурканите. Тъмнокожият практик кимна с глава, а севернякът дори не помръдна.
— Където са ме водили пътуванията ми! — изсмя се отново Гойл, все едно всички останали в стаята споделяха веселото му настроение. — Имам и други! Ех, какви времена само! — Той изтри една радостна сълза и пристъпи към масата в средата на лабораторията. Изглежда всичко го развеселяваше, дори обектът на анализ на професора медик. — А, какво е това тук? Тяло, ако не ме лъжат очите! — Погледът на Гойл светна. — Тяло? Смърт на територията на града? Като областен началник от Инквизицията, това май е от моята сфера, а?
— Разбира се. — Глокта почтително сведе глава. — Нямах представа, че сте пристигнал, началник Гойл. Също така, предвид необичайните обстоятелства около този…
— Необичайни ли? Не виждам нищо необичайно!
Каква игра играе този нахилен глупак?
— Със сигурност бихте се съгласили — продължи Глокта, — че става дума за… изключително сериозна проява на насилие.
Гойл превзето повдигна рамене.
— Кучета — каза той.
— Кучета? — не се сдържа Глокта. — Говорите за побеснели домашни животни или за диви кучета, които са се прехвърлили през градските стени?
— Което си изберете, инквизиторе — заяви с усмивка началникът. — Както ви устройва повече.
— Боя се, че не е възможно да са кучета — поде със самодоволен тон професорът медик. — Аз тъкмо обяснявах на инквизитор Глокта… ето, виждате ли тези следи тук, а също и тук по кожата? Това безсъмнено са следи от човешка захапка… — Думите на професора бавно заглъхнаха, когато жената се отдалечи от бурканите и се приближи с небрежна походка. Надвеси се над него, докато маската й не се оказа само на инч-два от гърбавия му нос.
— Кучета — прошепна тя и излая в лицето му.
Медикът подскочи от изненада.
— Е, предполагам, че е възможно да бъркам… разбира се… — Той отстъпи назад и се блъсна в гърдите на огромния северняк, който се бе придвижил с изненадваща скорост зад гърба му. Канделау бавно се обърна и погледна нагоре с изпълнени с ужас очи.
— Кучета — повтори гигантът.
— Кучета, кучета, кучета — заповтаря монотонно южнякът със силен акцент.
— Ама разбира се — изписка Канделау, — разбира се, че са кучета, колко съм глупав!
— Кучета! — викна въодушевено Гойл и разпери ръце. — Загадката е разгадана! — За най-голямо учудване на Глокта, двамата мъже практици започнаха да ръкопляскат. Не очаквах, че началник Калайн някога ще ми липсва, а ето че ме обзема носталгия. Гойл бавно се извърна и се поклони дълбоко. — Първи ден тук и вече нямам търпение да се захвана с работа! Можете да погребете това. — Той посочи останките и се усмихна широко на ужасения професор. — Ще е най-добре да го заровим, нали? Обратно при пръстта, както казват в твоята страна! — обърна се той към северняка.