— Не разбирам нищо от всичко това — вдигна рамене Логън.
— Моля? Ти? Кървавия девет? Първенецът на Бетод, спечелил в десет дуела? Човекът, от когото трепери целият Север? И нямаш мнение? О, със сигурност битката между двама души е същата и в твоята част на света!
Логън примижа с очи и облиза устни. Кървавия девет. Това име беше минало, но не толкова далечно, колкото му се искаше. Устата му още вкусваше соления, метален вкус — вкусът на кръв. Това, да докоснеш другия с острието си, и това, да го разсечеш на две в никакъв случай не бяха едно и също, но той отново погледна към мъжете в загражденията. Надменният младеж нави ръкавите на ризата си, наведе се и докосна с ръце върховете на ботушите си, после започна да извива вляво и вдясно тялото си от кръста на горе. Накрая завъртя ръце напред-назад като криле на вятърна мелница, под сериозния поглед на един възрастен воин в безупречна червена униформа. Един висок мъж с тревожно изражение на лицето подаде на младежа две тънки остриета, едното дълго, другото по-късо, и онзи ги завъртя пред себе си с невероятна скорост.
Противникът му стоеше, подпрян на дървената преграда на заграждението си, разтягаше врата си и се оглеждаше лениво, явно заникъде не бързаше.
— Кой кой е? — попита Логън.
— Надутият задник, когото срещнахме пред портата на Агрионт, се казва Лутар, а онзи, полузаспалият, е Горст.
Веднага стана ясно кой е любимецът на тълпата. Името на Лутар се открояваше в общата глъч и всяко негово движение с тънките оръжия бе възнаграждавано с окуражителни подвиквания и аплодисменти. Младежът изглеждаше бърз, пъргав и умен, но в отпуснатата стойка на едрия му противник имаше нещо страховито, нещо мрачно и смъртоносно се криеше зад тези тежки, притворени клепачи. При всичката бързина на Лутар, Логън би предпочел да се бие с него, вместо с Горст.
— Мисля, че Горст ще победи — каза той.
— Сериозно? — Очите на Баяз светнаха. — Какво ще кажеш за един малък облог?
Логън чу как до него Кай рязко и шумно пое въздух през стиснати зъби.
— Никога не се обзалагай с магус — прошепна чиракът.
Логън не взе присърце предупреждението.
— Че какво толкова имам аз, което мога да заложа? — попита той.
Баяз повдигна рамене.
— Е, тогава просто ей така, за едната чест?
— Хубаво, щом искаш. — Точно от това Логън никога не бе имал много, а и не се притесняваше, че може да изгуби и малкото му останала.
— Бремър дан Горст.
Оскъдните аплодисменти бяха погълнати от вълна от освиркване и гневни провиквания. Едрият като вол мъж се запъти с провлачена походка към една от точките в кръга. Тежките стоманени остриета се полюшваха небрежно в големите му длани. Между късо подстриганата му коса и яката на ризата, там, където трябваше да е вратът, се виждаше само едно масивно парче стегнат мускул.
— Грозно копеле — промърмори под носа си Джизал, докато проследяваше с поглед противника си. — Проклет глупав грозник. — Всичките му ругатни обаче не можаха да прозвучат достатъчно уверено, не можа да заблуди сам себе си. Видя как този човек в три дуела направи на пух и прах трима добри фехтовачи, за един от които хората говореха, че още не можел да става от леглото. През последните дни беше тренирал специално за противодействие на касапския стил на Горст: Варуз и Уест го налагаха с тежките дървени дръжки на метли, които той трябваше да избягва и парира. Провали се неведнъж в тази си задача и в момента все още изпитваше болка от получените наранявания.
— Горст — провикна се отново реферът с почти умолителен тон, в опит да измъкне поне някакви аплодисменти от публиката, но тя не искаше и да чуе. Освиркванията се засилиха и се смесиха с подигравки и заяждания в момента, когато Горст застана на точката си.
— Вол такъв!
— Връщай се във фермата и опъвай ралото!
— Бремър животното!
Докъдето му стигаше поглед, Джизал виждаше само хора. Всички бяха тук днес. Сякаш целият свят се бе събрал на арената. Всичкото простолюдие от града седеше по най-отдалечените краища на трибуните. Средните части преливаха от търговци, занаятчии и чиновници. Всеки мъж или жена от аристокрацията на Агрионт седеше в предните редове, от петите синове на дребните благородници до големците във Висшия съвет и Камарата на лордовете. Кралската ложа също бе пълна: кралицата, двамата принцове, лорд Хоф и принцеса Терез. Като никога, кралят дори не изглеждаше заспал, каква чест само. Ококорените му очи шареха наоколо с недоумение. Някъде там бяха бащата на Джизал и братята му, приятелите, офицерите от батальона му, кажи-речи всичките му познати. Надяваше се сред тях да е и Арди, да е дошла да го гледа…