Забележителна публика, спор няма.
— Джизал дан Лутар — изрева реферът. От безразборната глъч на тълпата се надигна буря от аплодисменти, цялата арена прогърмя. Виковете и крясъците отекнаха оглушително, чак болезнено в главата на Джизал.
— Давай, Лутар!
— Лутар!
— Убий това животно!
— Тръгвай, Джизал — прошепна в ухото му Варуз и го плесна по гърба, побутвайки го леко към кръга. — Успех!
Джизал вървеше като в мъгла. Шумът от трибуните блъскаше в ушите му и главата му напираше да се пръсне. Тренировките от изминалите месеци проблясваха в главата му. Бягането, плуването, тежкия стоманен прът. Спаринг-дуелите, гредата и безкрайното повторение на позиции. Наказанията, обучението, потта и болката. И всичко това, за да застане днес в този кръг. Всичко се сведе до четири от седем победи.
Джизал зае мястото си срещу Горст и се вгледа в притворените му очи. Те отвърнаха на погледа му, хладни, безразлични, сякаш гледаха към нещо зад него, без дори да го забелязват. Това го подразни и той опита да пропъди тази мисъл от главата си. Повдигна гордо благородната си брадичка, не трябва, не може да позволи на този глупак да го победи. Ще покаже на всички тези хора своето благородно потекло, уменията си, ще им покаже на какво е способен. Той е Джизал дан Лутар. Ще спечели този дуел и това е неопровержимата истина. Убеден бе в това.
— Начало!
Още първият замах го извади от равновесие. Разби увереността му, достойнството му, а за малко и китката му. Естествено, беше гледал как се дуелира Горст, ако това въобще можеше да се нарече фехтовка, очакваше атака с мощни удари, но нищо не можеше да го подготви за подобен съкрушителен сблъсък. Тълпата затаи дъх заедно с него, когато силата на удара го накара да залитне няколко крачки назад. Всичките му старателно изградени стратегии, всичките съвети на Варуз се изпариха. Лицето му се изкриви от шока и болката. Ръката му трепереше от мощния удар, ушите му пищяха от пронизителния звън на метала. Коленете му се разтрепериха и устата му зяпна.
Необнадеждаващо начало. Следващият замах на Горст последва веднага след първия и се стовари отгоре му с още по-голяма сила. Джизал отскочи встрани и увеличи дистанцията, като по този начин си осигури пространство и време. Време, за да измисли някаква тактика, нещо, с което да се противопостави на безмилостния порой от свистяща стомана. Но Горст не възнамеряваше да му предостави такава възможност. Той нададе поредното си гърлено ръмжене и нанесе следващия си невъзможен за париране удар.
Когато успяваше, Джизал лавираше между летящите остриета, когато не успяваше, ги парираше. Китките му започнаха да изтръпват от нескончаемия побой. Първоначално се надяваше Горст да се умори. Никой не можеше да върти тази тежка стомана по начина, по който той го правеше за дълго. Скоро чудовищното темпо ще си каже думата и здравенякът ще стане по-бавен, ще отпадне и остриетата му ще изгубят способността си да хапят така свирепо. Тогава Джизал ще се впусне в неуморно настъпление, ще изтощи докрай противника и ще го срази. Тълпата ще разцепи с крясък Агрионт. Класически пример за победа над привидно по-силен противник.
Само дето Горст не се умори. Този човек беше като машина. Няколко минути по-късно в притворените му очи още нямаше и най-малка следа от изтощение. В редките моменти, в които Джизал дръзваше да отмести поглед от оръжията и да го погледне в очите, той не забеляза в тях никаква емоция. Рапирата на Горст продължаваше да сече с широк замах, отново и отново, а кинжалът му винаги бе на безпогрешно точното място, за да отклони вялите контранападения на Джизал, когато въобще успяваше да промуши някое между засипващите го атаки. Мощта на ударите на Горст така и не отслабна, ръмженето му си остана все така гърлено и енергично. Останала без повод за аплодисменти, публиката започна сърдито да шуми. Джизал бе този, който пръв усети как краката му се забавят, как потта хвърчи от челото му и дръжките на оръжията се плъзгат в ръцете му.
Видя удара сякаш от цяла миля разстояние, но не можеше да направи нищо. Бе отстъпил докрай и сега бе на самата линия на кръга. Бе парирал удари, докато вече напълно не усещаше пръстите си. Този път, когато вдигна уморена ръка и парира със звън на стомана, един уморен крак се подхлъзна и Джизал излетя от кръга. Падна на една страна и кинжалът излетя от изтръпналите му пръсти. Главата му се тресна в земята и той усети скърцането на пясък в устата си. Падането бе едновременно болезнено и истински срам, но Джизал бе прекалено уморен и смазан, за да изпита кой знае какво разочарование.