— Нещо счупено? — Маршал Варуз се надвеси над рамото на Уест.
Майорът докосна ребрата му и Джизал стисна очи, за да спре сълзите си.
— Не мисля, но, мамка му! — Уест захвърли ядосано кърпата. — Това ли наричаме красива игра? Няма ли някакво правило срещу такива тежки оръжия?
— Трябва само да са с еднаква дължина — поклати мрачно глава Варуз, — но за тежината няма ограничения. Така де, кой би искал да мъкне толкова тежки остриета?
— Е, вече е ясно кой! — тросна се Уест. — Дали да не прекратим дуела, преди онова копеле да му е отнесло главата?
Варуз се направи, че не го е чул. Наведе се към лицето на Джизал.
— Слушай ме сега. Имаш седем рунда! Четири от седем победи! Има още време!
Време за какво, помисли си Джизал, да ме разсече на две, въпреки притъпените остриета.
— Твърде силен е! — задъхано каза Джизал.
— Твърде силен? Никой не е твърде силен за теб! — извика Варуз, но дори сам не си повярва. — Има време! Можеш да го биеш! — Възрастният маршал засука мустаци. — Можеш да го победиш!
Но Джизал забеляза, че маршалът не предложи как точно да стане това.
За момент Глокта се притесни, че ще се задави, толкова силно се тресеше от смях. Опита да насочи мислите си към нещо различно от това как Джизал дан Лутар биваше размазван в кръга, но не успя. Видя го как примижава с очи, докато избиваше поредния удар на Горст. Откакто получи онзи удар в ребрата, лявата му половина не работеше добре и Глокта почти усещаше болката му. О, каква радост за очите ми е от време на време да виждам чуждото страдание. Публиката съвсем посърна, когато видя как Горст подгони с мощни атаки любимеца им из кръга. Само Глокта избухваше в сподавен кикот през стиснатите си венци.
Лутар беше бърз и действаше светкавично в момента, в който видеше връхлитащата стомана. Добър фехтовач е. Достатъчно добър, за да спечели Турнира в някоя по-посредствена година. Бързи крака и ръце, но умът му не сече достатъчно бързо. Не и колкото трябва. Прекалено предсказуем е.
На пръв поглед Горст изглеждаше пълната му противоположност. Размахваше бясно остриетата, привидно без всякакъв замисъл, но Глокта знаеше, че това не е така. Има напълно нов подход. По мое време фехтовката беше просто мушкай, мушкай и пак мушкай. На Турнира следващата година всички ще размахват и секат с такива тежки остриета. Замисли се дали навремето би победил Горст. При всички положения би било дуел, който си заслужава да видиш — далеч по-добър спектакъл от тази пародия.
Горст се справи с лекота с няколко неубедителни промушващи удара на Джизал и в следващия момент Глокта примижа, а тълпата извика възмутено, когато поредният му касапски замах почти отлепи краката на Лутар от земята. Сега Джизал бе притиснат до линията на кръга и нямаше как да избегне следващия страничен замах на тежката стомана, затова просто отскочи назад в пясъка.
— Три победи за Горст, нула за Лутар! — обяви реферът.
Глокта бе разтърсен от радостен кикот, когато ядосаният Лутар замахна яростно и удари с рапирата си земята, при което запрати пръски пясък наоколо. Лицето му бе пребледняло и представляваше жалка картина на самосъжаление. Майко мила, капитан Лутар, май отиваме на четири към нищо. Пълна загуба. Срам и позор. Може би това ще научи жалкото хленчещо нищожество на малко смирение. Един добър бой се отразява крайно благотворно на някои хора. Виж мен, например.
— Начало!
Четвъртият рунд започна точно както завърши третият. С Лутар, отнасящ здрав бой. Човекът се бе изчерпал откъм идеи, Глокта веднага го забеляза. Лявата му ръка реагираше бавно, движеше се болезнено, а краката му изглеждаха натежали. Нов зашеметяващ удар се стовари със звън върху рапирата му и го запрати, залитащ и задъхан, към границата на кръга. Сега Горст просто трябваше да натисне още малко. А нещо ми подсказва, че не е от хората, дето оставят недовършена работата си. Глокта взе бастуна си и се изправи. За никого не бе тайна, че краят наближава, и той не искаше да се окаже притиснат от разочарованата тълпа, когато всички едновременно станат да си вървят.
Тежката рапира на Горст полетя отвисоко към Лутар. Довършващият удар. Лутар нямаше друг избор, освен да опита да парира, а това неминуемо щеше да го изхвърли от кръга. Или да разцепи дебелата му глава. Да се надяваме на второто. Глокта се усмихна и се обърна да си върви.
Съвсем неочаквано, с крайчеца на окото си, мярна, че ударът пропуска целта. Горст примигна невярващо, когато дългото му острие се вкопа в тревата и изръмжа в момента, в който Джизал го посече странично в бедрото с кинжала си. И това недоволно ръмжене бе единственият израз на емоция, който гигантът бе показал днес.