— Победа за Лутар! — извика реферът след кратка пауза, без да съумее да прикрие изненадата си напълно.
— Не — промърмори Глокта, когато тълпата около него избухна в бурни аплодисменти. Не. През живота си се беше бил в стотици рундове и бе гледал може би хиляди, но никога не бе виждал нещо подобно. За пръв път виждаше толкова бърза реакция. Осъзнаваше, че Лутар е добър фехтовач. Но никой не е чак толкова добър. Проследи със сериозно изражение как двамата финалисти излизат от загражденията си след втората почивка.
— Начало!
Лутар бе нов човек. Атакува фронтално, започна да преследва Горст със светкавични промушващи удари и не му даваше никаква възможност да замахне. Сега едрият изглеждаше на предела на възможностите си: парираше и лавираше между ударите, като отчаяно се стараеше да поддържа безопасна дистанция. Сякаш по време на почивката тайно бяха измъкнали Лутар от арената и го бяха заменили с напълно различен човек: по-силен, по-бърз и далеч по-уверен негов двойник.
Така дълго лишена от повод за ликуване, публиката се дереше с цяло гърло. Но Глокта не споделяше всеобщия ентусиазъм. Става нещо тук. Нещо не е наред. Обиколи с поглед лицата на седящите около него, но по всичко личеше, че никой друг не вижда нищо нередно. Виждаха само онова, което им се искаше, а именно как Лутар хвърля страхотен и напълно заслужен пердах на грозния касапин. Глокта зашари с очи по пейките на трибуните, без да знае какво точно търси.
Баяз, самозваният магьосник. Седеше на един от предните редове, изцяло погълнат от дуела, без да изпуска от очи двамата финалисти. До него седяха „чиракът“ му и белязаният северняк. Изглежда никой не забелязваше какво става, погледите на всички бяха вперени в кръга и двамата фехтовачи, но Глокта видя. Разтри очи и отново погледна.
Нещо не е наред.
— Едно е ясно за Първия магус, че е долен шмекер — изръмжа Логън.
Ъгълчето на устата на Баяз се повдигна в лукава усмивка, докато попиваше потта от челото си.
— Че кой твърди обратното? — каза той.
Лутар отново имаше неприятности. Сериозни, при това. При всяко следващо париране остриетата му поддаваха все повече, захватът на дръжките му отслабваше с всяка секунда. При всяко следващо избягване на ударите на Горст, той се приближаваше все повече към края на пожълтялата трева.
И тогава, когато всичко изглеждаше предрешено, Логън забеляза с периферното си зрение как въздухът над раменете на Баяз затрептя, точно както стана на пътя, малко преди дърветата да избухнат в пламъци, и усети същото, странно обръщане на стомаха си.
Изненадващо, Лутар си възвърна силите. Спря следващия смазващ удар с гарда на късото си острие. Само преди секунда подобен замах с лекота би избил кинжала от ръката му, но сега задържа за секунда оръжието на противника си, след което с вик го отблъсна мощно назад и светкавично премина в нападение.
— Ако на север те хванат да мамиш в дуел — изръмжа Логън и поклати глава, — разпарят ти корема на кръст и ти разпиляват червата.
— Имам късмет, тогава — промърмори Баяз през зъби, без да откъсва очи от кръга, — че вече не сме в Севера. — По главата му отново бяха избили едри капки пот и част от тях се стичаха на струйки по лицето му. Ръцете му бяха здраво стиснати в юмруци и трепереха от напрежение.
Лутар нанасяше удар след удар, остриетата му се сляха в блестящи, сребристи дъги. Горст ръмжеше и парираше ударите, но сега Лутар бе прекалено бърз и силен за него. Подгони го безмилостно из кръга като побесняло куче, надушило кръв.
— Скапан измамник — отново изръмжа Логън, когато рапирата на Лутар изсвистя и остави ярка червена резка на бузата на Горст. Капки кръв пръснаха в публиката отляво на него и трибуните избухнаха в овации. Това, макар и бегла, бе прилика с неговите дуели. Обявяването на равенство в резултата от рефера бе почти напълно заглушено от тълпата. Горст се намръщи леко и докосна раната на бузата си.
Логън чу сред общата глъч тихия глас на Кай.
— Никога не се обзалагай с магус…
Джизал знаеше, че е добър, но дори и на сън не си бе представял, че е чак толкова добър. Беше бърз като котка, повратлив като муха и силен като мечка. Ребрата вече не го боляха, китките също, и най-малката следа от умора и неувереност го бяха напуснали. Беше безстрашен, неповторим, недостижим. Овациите кънтяха около него и въпреки това той успяваше да чуе всяка дума, да забележи всяка подробност по лицата на хората в тълпата. Сърцето му сякаш изпомпваше огън във вените му, дробовете му сякаш можеха да вдишат и облаците от небето.