По време на почивката дори не седна, толкова огромно бе нетърпението му да се върне в кръга. Самата идея за стола в заграждението го обиждаше. Не чуваше какво му казват нито Варуз, нито Уест. И двамата в момента не означаваха нищо за него. Просто две дребни човешки фигурки долу в нищото, които гледаха нагоре в него, с пламнали от възбуда и смайване лица, точно както и трябва да бъде. Той е най-великият фехтовач, живял някога.
А онзи сакат инквизитор дори нямаше представа колко прав се бе оказал: да, Джизал просто трябваше да поиска нещо, за да се получи то — каквото и да бе. Усмивката не слезе от лицето му, докато се връщаше с танцуваща походка към точката си в кръга. Ликуващата тълпа го накара да се засмее. Усмихна се на Горст, докато заставаше срещу него. Всичко си беше на мястото. Ленивият поглед, притворените клепачи над тънката червена драскотина, която Джизал му бе направил, но сега имаше нещо ново: следа от шок, предпазливост и респект. И с право.
В момента нямаше нищо на света, което той, Джизал, да не е в състояние да постигне. Той е недосегаем. Той е недостижим. Той е…
— Начало!
… отново на дъното. Болката го прониза отляво и го накара да се захласне. Внезапно пак се почувства изплашен, уморен и слаб. Горст изръмжа и отприщи пороя от смазващи удари, разтърси остриетата в ръцете на Джизал, подгони го като подплашен заек из кръга. Надмощието на Джизал, хладнокръвието му, бързината на ума — нямаше ги; а атаката на Горст беше по-свирепа отвсякога. Обзе го отчаяние. В следващия момент рапирата му бе избита от изтръпналите пръсти, полетя във въздуха и издрънча в дървената преграда на загражденията. Джизал бе свален на колене. Тълпата притаи дъх. Всичко свърши…
… Но не още. Острието на Горст се спускаше в плавна парабола. Довършващият удар. Но някак бавен. Много, много бавен, сякаш стоманата разсичаше не въздух, а мед. Джизал се усмихна. Нямаше проблем да парира с кинжала. Силата му се възвърна. Той скочи на крака и блъсна Горст със свободната си ръка. Изби следващия му удар, и следващия, и следващия, кинжалът му вършеше работата на две оръжия, при това без никакво затруднение. Цялата арена бе потънала в тишина, нарушавана единствено от сблъсъка на стомана. Кинжалът му летеше, вляво, вдясно, Джизал дори не успяваше да го следи с очи, не, дори мисълта му бе по-бавна. Сякаш острието направляваше него, а не обратното.
С писък на метал, кинжалът на Джизал изби рапирата от ръката на Горст, после с рязък замах отстрани стори същото с кинжала му. За момент сякаш всичко замръзна. Застанал на самата граница на кръга, напълно обезоръжен, едрият мъж вдигна очи към Джизал. Публиката мълчеше.
Джизал бавно вдигна късото си острие, сега то сякаш тежеше цял тон, и леко докосна с него гърдите на Горст.
— Ха — каза тихо здравенякът и го погледна учудено.
Трибуните избухнаха в оглушителни аплодисменти. Шумът се надигаше сякаш до безкрай и обливаше на вълни Джизал. Сега, когато всичко свърши, той се почувства изцеден като никога досега. Затвори очи, олюля се, кинжалът се спусна надолу и се изплъзна от безчувствените му пръсти. Джизал падна на колене, беше на предела на силите си. Усещаше се така, все едно в рамките на последната една минута бе изразходвал енергия за цяла седмица. Дори стоенето на колене му изглеждаше като непосилна задача, но се страхуваше, че ако падне, никога повече няма да стане.
Тогава усети как нечии силни ръце го хващат под мишниците и го вдигат във въздуха. Високо горе, шумът на тълпата бе още по-силен. Отвори насълзените си очи, но видя единствено пробягващи в кръг размазани цветове. Главата му кънтеше. Усети, че е върху нечии рамене. Видя една подстригана до кожа глава. Горст. Здравенякът го бе вдигнал във въздуха като горд баща, който показва на многолюдната тълпа сина си. Той му се усмихваше с голямата си, грозна усмивка и Джизал усети, че макар и против волята си, също се усмихва. Странен момент.
— Победител Лутар! — извика напълно безсмислено и почти недоловимо реферът. — Победител Лутар!
Постепенно овациите преминаха в ритмично скандиране.
— Лутар! Лутар! Лутар!
Цялата арена кънтеше. Главата на Джизал се замая. Беше като пиян. Опиянен от победата. Опиянен от себе си.
Когато скандиранията започнаха да отслабват, Горст го свали обратно на земята.
— Ти ме победи — каза той с широка усмивка на лице. Гласът му бе неочаквано мек и висок, почти като на жена. — Честно и справедливо. Искам да бъда първият, който ще те поздрави. — Той сведе почтително голямата си глава, усмихна се отново и разтри драскотината на бузата си, без следа от наранени чувства. — Заслужи си победата — добави Горст и подаде ръката си.