— Благодаря — отвърна Джизал с вяла усмивка, удостои лапата на противника си с мимолетно ръкостискане и се отправи към загражденията. Мамка му, естествено, че бе заслужил победата, и проклет да е, ако позволи на това копеле да се облива с неговата слава и секунда повече.
— Каква смелост, момчето ми, какъв кураж! — бръщолевеше превъзбудено Варуз и го шляпаше по гърба, докато Джизал вървеше с огъващи се колене към стола. — Знаех си, че можеш да се справиш!
Уест се усмихна, докато му подаваше кърпата.
— За този дуел ще се говори с години — каза той.
Надойдоха още хора да поздравят Джизал. Множество усмихнати лица се надвесиха над преградите на заграждението, сред тях видя това на баща си, сияещ от гордост.
— Знаех, че ще успееш, Джизал! Никога не съм се съмнявал! Нито за секунда! Каква чест донесе на семейството си!
Джизал забеляза, че най-големият от братята му не изглежда много доволен. Въпреки триумфа на Джизал, той стоеше там, с обичайното си отегчено изражение на лицето и както личеше, се пръскаше от завист. Скучен, завистлив негодник, помисли си Джизал, не може ли поне за ден да се радва на успехите на собствения си брат?
— Може ли и аз да поздравя победителя? — Джизал дочу нечий глас зад рамото си. Беше онзи идиот от портата, същият, когото Сулфур нарече свой господар. Същият, който се представи като Баяз. Цялото му теме бе плувнало в пот, лицето му бе пребледняло, а очите дълбоко хлътнали. Сякаш и той самият току-що бе изиграл седем рунда срещу Горст. — Чудесна работа, млади приятелю, беше почти… магическо представление.
— Благодаря — отвърна тихо Джизал. Не знаеше нито кой е този човек, нито какво преследва, но въпреки това изпита сериозно недоверие към него. — Съжалявам, сега трябва да…
— Разбира се. По-късно пак ще поговорим. — Имаше нещо смущаващо в начина, по който го каза, все едно предстоящият им разговор бе неизбежен и той лично се бе погрижил за това. Обърна се и изчезна в тълпата. Тогава Джизал забеляза баща си, погледът му проследи оттеглящия се плешив странник, а лицето му бе силно пребледняло, сякаш току-що бе видял призрак.
— Познаваш ли го, татко?
— Аз…
— Джизал! — Развълнуваният Варуз го сграбчи за ръката. — Ела! Кралят иска да те поздрави! — Той го откъсна от семейството му и го повлече след себе си към кръга. Докато прекосяваха пожълтялата трева, станала сцена на победата на Джизал, публиката отново започна да аплодира. Лорд-маршалът прегърна бащински Джизал през раменете и се усмихна на тълпата, все едно аплодираха него. Явно всички днес искат частица от славата му, реши Джизал и ловко се изплъзна от прегръдката, когато започнаха да се изкачват към кралската ложа.
Пръв пред тях застана по-малкият син на краля, принц Рейнолт. Беше скромно облечен, беше вежлив и с честно лице. Въобще не приличаше на кралска особа.
— Браво! — извика той, надвиквайки рева на публиката. Радостта му от победата на Джизал изглеждаше напълно непресторена. — Добра работа!
По-големият му брат бе по-многословен.
— Феноменално! — изкрещя принц Ладисла. Златните му копчета ярко проблясваха на слънцето. — Превъзходно! Невероятно! Впечатляващо! За пръв път виждам нещо подобно! — Джизал се усмихна и почтително сведе глава. Докато минаваше покрай него, принцът го шляпна силно по гърба. — Въобще не се съмнявах, че ще успееш! Казах ти, че ти си моят човек!
Принцеса Терез, единствената дъщеря на великия херцог Орсо, владетел на Талинс, наблюдаваше Джизал с тънка, надменна усмивка и вяло потупваше с два пръста дланта си — само толкова ентусиазъм можеше да си позволи в аплодирането. Брадичката й бе така високо вирната, че сигурно изпитваше болки във врата. Позата й сякаш казваше на Джизал, че за него трябва да е истинска чест да бъде удостоен макар и само с един поглед от принцесата, чест, която не ще може да оцени напълно, нито пък напълно заслужава.
Най-накрая Джизал стигна до трона на Гуслав V, върховен крал на Съюза. Главата му бе клюмнала настрани под тежестта на блестящата корона. Подпухналите му бледи пръсти потрепваха върху пурпурната коприна на пелерината му и приличаха на тлъсти, бели, голи охлюви. Очите му бяха затворени и гърдите му бавно се издигаха и спускаха. Провисналите му устни тихо пръхтяха при всяко издишване и от тях по брадата му се стичаха лиги, които се смесваха с потта от тлъстините на шията му и така образуваха голямо тъмно петно на високата му яка.