Джизал не можеше да повярва, че така изглежда кралското величие.
— Ваше величество — прошепна лорд Хоф, но държавният глава не реагира. Кралицата наблюдаваше отстрани, изпъната като струна, с неподвижна, безизразна усмивка на силно напудреното й лице. Джизал не знаеше накъде да погледне и сведе очи към прашните върхове на ботушите си. Лорд-шамбеланът шумно се покашля. Под потната тлъстина на бузата на краля потрепна мускул, но Негово величество отново не се събуди. С мъчително изражение на лицето Хоф се огледа, за да се увери, че никой няма да забележи и мушна с пръст кралските ребра.
Кралят подскочи, клепачите му рязко се отвориха и той се вторачи в Джизал с обезумял поглед на кървясалите си, насълзени очи.
— Ваше величество, това е капитан…
— Рейнолт! — възкликна кралят. — Моят син!
Джизал преглътна притеснено и се помъчи да не спира да се усмихва. Изкуфелият старец го обърка с по-малкия си син. Като капак на всичко, въпросният принц стоеше само на няколко крачки от него. Каменната усмивка на кралицата леко потрепна. Съвършените устни на принцеса Терез се изкривиха в презрителна усмивка. Лорд-шамбеланът се покашля неловко.
— Ъъъ, не, Ваше величество, това е…
Твърде късно. Без всякакво предупреждение, кралят се надигна мъчително и обгърна Джизал в сърдечна прегръдка. Тежката му корона се килна на една страна и един от инкрустираните й със скъпоценни камъни върхове за малко да извади окото на Джизал. Лорд Хоф зяпна от изненада. Двамата принцове се облещиха. Джизал не успя да потисне безпомощното изражение на лицето си.
— Моят син! — продължи да бръщолеви кралят със задавен от вълнение глас. — Рейнолт, така се радвам, че се върна! Когато аз напусна този свят, Ладисла ще има нужда от теб. Той е толкова слаб, а короната тежи ужасно! Ти винаги си бил по-подходящият да я носиш! Такава тежест е! — изхлипа той на рамото на Джизал.
Това беше истински кошмар. Ладисла и Рейнолт се спогледаха с недоумение, после извърнаха ужасени лица към баща си. Терез изгледа надменно и с нескрита неприязън бъдещия си свекър. Нещата отиваха на много по-зле. Какво се прави в такава ситуация, замисли се Джизал? Дали имаше някакъв установен етикет за подобни моменти? Той неловко потупа краля по гърба. Не му дойде друго наум. Какво трябваше да направи — да тръшне обратно в трона изкуфелия старец пред очите на половината му поданици? Идеята го изкуши.
За късмет, тълпата възприе прегръдката на краля като израз на възхищението му от уменията на Джизал и заглуши безсмислените брътвежи с нова вълна от аплодисменти. Никой извън кралската ложа не чу думите на краля. Публиката не успя да схване цялостната картина — Джизал бе напълно уверен в това — на най-неловката ситуация, в която някога бе изпадал.
Идеалната публика
Когато Глокта пристигна в кабинета, архилектор Сълт стоеше пред огромния прозорец и гледаше през кулите на Университета към Кулата на Създателя. Както винаги, представляваше величествена гледка в снежнобялото си, дълго палто. В кръглата стая повяваше приятен ветрец, рошеше бялата коса на високия мъж с великолепна осанка и тихо шумолеше в множеството документи на огромното бюро.
Глокта провлачи крак в стаята и той се обърна.
— Инквизиторе — каза той резервирано и подаде ръката си, облечена в бяла ръкавица. Едрият камък на пръстена, символ на поста му, улови яркото слънце и проблесна с пурпурни огньове.
— Служа и се подчинявам, Ваше високопреосвещенство. — Глокта пое ръката му и с разкривено от болка лице се наведе да целуне камъка. Бастунът му се разтрепери от усилието. Проклет да съм, ако само си въобразявам, но дъртият негодник подава ръката си всеки път по-ниско. Явно се забавлява да ме гледа как страдам.
С плавно движение Сълт седна на мястото си, постави лакти на масата и сключи пръстите на двете си ръце пред себе си. Глокта остана прав и зачака покана да седне. Кракът го болеше от познатото изкачване на Палатата на Въпросите, по главата му се стичаха струйки пот.
— Заповядай, седни — промърмори Сълт и изчака, докато Глокта се наместваше с усилие в един от по-малко представителните столове около кръглата маса. — И така, увенча ли се разследването ти с някакви резултати?
— Не бих казал. Преди няколко вечери е имало инцидент в помещенията на посетителите ни. Те твърдят, че…
— Без значение, явно просто опит да придадат допълнителна достоверност на безумната си история. Магия! — изсумтя презрително Сълт. — Установи ли как всъщност е бил направен пробивът в стената?