— Не бих пропуснал за нищо на света, Ваше високопреосвещенство.
— Чудесно. Доведи и практиците си, нашите приятели може да решат да прибегнат до насилие, когато осъзнаят, че играта им е разкрита. Кой знае на какво са способни подобни варвари? — Едва доловим жест на ръката на архилектора сложи край на разговора. Всичките тези стълби само за това?
Докато Глокта бавно се влачеше към изхода, Сълт наблюдаваше изпитателно свитъка в ръката си.
— Идеалната публика — го чу Глокта да промърморва под носа си, докато затваряше зад себе си тежката врата.
В Севера всички войници на кой да е главатар са с него всяка вечер. Седят заедно на общата маса в тронната му зала, а жените носят дървени купи с храна. Набождаш голямо парче месо с ножа си, после пак с него отрязваш по-малки парченца, които тъпчеш с пръсти в устата си. Ако попаднеш на кост или хрущял, просто ги хвърляш в сламата по пода и кучетата свършват останалото. Самата маса, в случай че въобще има такава, представлява просто грубо сковани талпи, целите в мазни петна, дупки и бразди от многото забивани в тях ножове. Войниците седят на дълги пейки, а за именитите воини може да има и някой друг стол. В залата обикновено е тъмно, особено през дългите зими, и задимено от пушека в огнището и лулите с дървесна гъба на мъжете. Често се пеят песни и залата се оглася от приятелски закачки, които понякога преминават в крясъци и недотам приятелски такива, но винаги има много пиене. Има само едно правило, чакаш главатарят пръв да започне да се храни.
Логън не знаеше какви може да са правилата тук, но нещо му подсказваше, че са доста.
Шейсетте, може би малко повече, гости седяха около три дълги маси, подредени във формата на подкова. За всеки от гостите имаше отделен стол, а тъмното дърво на масите бе полирано до блясък, достатъчно, реши Логън, че да се огледаш в тях. Беше светло, заради стотиците свещи по стените и масите. Пред всеки имаше поне три ножа с тъпи остриета и куп други неща, подредени на масата, и Логън нямаше представа за какво могат да служат, включително и големия, плосък диск от блестящ метал.
Никой не викаше, още по-малко пък да пее. Отвсякъде се чуваше приглушен шепот, който се сливаше в общ шум от жужене, като на човешки кошер, и всички се навеждаха един към друг, все едно, че си разменяха тайни. Дрехите бяха по-странни от всичко, което бе видял досега. Независимо от горещината, възрастните мъже носеха дълги мантии в черно, червено и златисто, украсени с животински кожи с лъскав косъм. Младите мъже бяха облечени в тесни жакети в яркочервено, зелено или синьо, обкантени със сплетени на въжета и възли златни и сребърни върви. Жените бяха тежко накичени със златни колиета, пръстени и скъпоценни камъни и носеха странни рокли в ярки цветове, които на места бяха неестествено широки и надиплени, а на други — болезнено стегнати, и също така оставяха доста, привличащи погледите, разголени места.
Дори прислужниците бяха облечени като лордове. Разхождаха се тържествено около масите, мълчаливо се надвесваха и доливаха бокалите на гостите със сладникаво, воднисто вино. Логън вече бе успял да погълне солидна доза от него и стаята започваше да добива приятен вид.
Проблемът бе, че нямаше никаква храна. Не беше ял от сутринта и стомахът му къркореше. От известно време гледаше високите съдове, поставени на масите между гостите. В тях имаше красиви цветя, които не му приличаха много на храна, но пък в тази страна се ядяха някои странни неща. Логън издърпа едно от стръкчетата, дълго зелено стебло с яркожълт цвят на края. Отхапа малко от долната страна. Имаше блудкав вкус, но поне беше хрупкаво. Отхапа по-голямо парче и задъвка без особено удоволствие.
— Не мисля, че са предназначени за ядене. — Логън се озърна. Учуди се, че чува северняшка реч на това място, учуди се, че някой въобще говори на него. Съседът му, висок слаб мъж, с изсечени черти на лицето, се беше навел към него и се усмихваше сконфузено. Беше му познат отнякъде. Беше същият от играта с оръжията, онзи, когото видя да подава остриетата на надменния младеж от портата.
— А — смотолеви Логън с пълна уста. Вкусът на това нещо ставаше по-лош, но въпреки това го погълна. — Съжалявам. Не знам много за порядките тук.
— Честно казано, аз също. Какъв вкус има?
— На лайна. — Логън започна да върти колебливо остатъка от цветето между пръстите си. Покритият с плочи под изглеждаше безупречно чист, надали щеше да е добра идея просто да го хвърли под масата. Нямаше никакви кучета наоколо, а и да имаше, малко вероятно бе да изядат подобно нещо. В това отношение едно куче имаше повече мозък в главата си от Логън. Остави цветето в кръглия метален диск и обърса пръсти в дрехите си с надеждата никой да не забележи.