— Явно си човек, който си разбира от работата — каза той накрая.
— Е, случайно уцели единствената област, в която минавам за голям разбирач.
— Какъв съвет би дал на човек, тръгнал на война с Бетод?
— Да внимава и да си пази гърба — отвърна Логън със сериозно изражение на лицето.
Джизал не се забавляваше. Естествено, първоначално идеята му допадна истински: тържество в негова чест, точно такова, за което винаги бе мечтал, на което да присъстват всички знатни личности от Съюза. Не се съмняваше, че това е само началото на прекрасния му живот на шампион в Турнира. Всички велики неща, които хората предричаха… не, които му обещаваха, бяха на път да се случат. Натежали като добре узрели плодове, чакаха подходящия момент да паднат право в скута му. Очакваха го повишения и слава. Може би тази вечер ще го произведат в майор и ще замине на война в Англанд като командир на батальон…
Но, странно, изглежда всички тази вечер бяха погълнати от собствените си дела. Обсъждаха държавни въпроси, търговия, проблеми със собствеността на земя, политика. Фехтовката и забележителните постижения на победителя в Турнира почти не се споменаваха. И никакви повишения не се задаваха на хоризонта. Трябваше само да седи, да се усмихва и да приема някое и друго хладно поздравление от непознати хора във великолепни дрехи, които дори не го поглеждаха в очите. Една кукла с неговия лик би свършила същата работа. Трябваше да признае, благоговението на простолюдието на арената му бе далеч по-приятно. Те поне бяха откровени в радостта си.
И въпреки това, досега никога не бе влизал в двореца, крепост в самата крепост Агрионт, до която само малцина имаха достъп. А ето как тази вечер той седеше начело на масата в самата кралска столова, въпреки че нямаше да се учуди, ако Негово величество се храни предимно полегнал в леглото си, при това сигурно хранен с лъжица от друг.
В далечния край на залата имаше малка сцена. Джизал бе чувал, че Остус, бъдещият престолонаследник, обичал шутовете да го забавляват по време на всяко ядене. Морлик Лудия пък организирал екзекуции по време на вечеря. За крал Касамир се говореше, че обичал да слуша, как най-върлите му врагове, затворени в клетки, крещят обиди срещу него, докато закусва, и така поддържал омразата си жива. Но на тази сцена завесите бяха спуснати и Джизал трябваше да потърси източници на забавление другаде, но в това отношение изборът не бе голям.
Маршал Варуз не спираше да му дърдори в ухото. Той поне се интересуваше от фехтовка, но за съжаление с него за друго не можеше да се говори.
— Не бях виждал подобно нещо. Целият град приказва. Най-страхотният дуел, който някога се е случвал! Кълна се, по-добър си от Санд дан Глокта навремето, а честно казано, не мислех, че може да има втори като него! Не съм и мечтал, Джизал, че можеш да се биеш така, ни най-малка представа нямах!
— Ммм — отвърна Джизал.
Принц Ладисла и бъдещата му съпруга, принцесата на Талинс, представляваха зашеметяваща двойка на централната маса, точно до дремещия крал. Погълнати от разговор, двамата не обръщаха внимание на нищо около себе си, но далеч не по начина, който можеше да се очаква от бъдещи младоженци. Караха се ожесточено и почти не си правеха труда да понижат глас, докато съседите им старателно се преструваха, че не попиват всяка тяхна дума.
— … Е, скоро тръгвам на война, в Англанд, така че няма да се наложи дълго да ме търпиш! — заяви превзето Ладисла. — Може да ме убият! Сигурно това ще направи Нейно височество щастлива?
— Молитвите ми никога не стихват — отвърна Терез и от стириянския й акцент направо прокапа отрова, — но щом така трябва, така да е. Предполагам, ще се науча да понасям тъгата си…
Нечий удар с юмрук по масата разсея Джизал.
— Проклетото простолюдие! Проклетото селячество се е вдигнало на оръжие в Старикланд! Мързеливи псета, отказват да работят! — възмущаваше се той.
— Заради данъците е — отвърна съседът му, — тези военновременни данъци им разбуниха главите. Чухте ли за този проклетник, някой си Щавача? Най-обикновен селяк, а открито призовава на бунт! Чух също, че един от кралските бирници е бил нападнат от разгневена тълпа само на миля извън стените на Келн. Говоря за кралски бирник! От разгневена тълпа селяни! Само на миля от градските стени…
— Сами си го изпросихме! — намеси се трети. От мястото си Джизал не виждаше лицето му, но позна извезаните със злато ръкави. Маровия, върховния правозащитник. — Отнасяш ли се с някого като куче, не след дълго ще те ухапе, това е то! Като управници и благородници, нашето призвание е да уважаваме и закриляме простолюдието, вместо да го потискаме и презираме, нали така?