— Не става дума нито за уважение, лорд Маровия, нито за презрение, а само че трябва да си плащат дължимото на нас като собственици на земята, на която живеят, а също и като на техни господари…
Междувременно, маршал Варуз продължаваше с хвалебствената си тирада.
— Ама каква гледка беше само, а? Как го обърна, при това с едно острие срещу две! — Ръката на въодушевения маршал изсвистя във въздуха. — Целият град говори! Велики дела те очакват, момчето ми, помни ми думата! Проклет да съм, ако един ден не седнеш в стола ми във Висшия съвет!
Това повече не се издържаше. Джизал бе търпял този човек в продължение на всичките тези месеци и някак си бе представял, че след като всичко мине, повече няма да му се налага да го прави, но по всичко личеше, че тепърва има да се разочарова, както от безкрайните глупости на маршала, така и от много други неща. Странно как бе пропуснал да забележи какъв досаден стар глупак е Варуз. Е, сега го осъзнаваше напълно.
В допълнение към изумлението му, забеляза сред гостите хора, на които в никакъв случай не им бе мястото тук. Реши, че за някои би могъл да намери извинение, например Сълт, архилектор на Инквизицията. Той беше член на Висшия съвет на Съюза и безспорно сред най-влиятелните личности в кралството, но не успя да намери никаква основателна причина за присъствието на онова копеле Глокта. Сакатият днес изглеждаше още по-зле от обикновено. Сълзливите му очи бяха дълбоко хлътнали насред тъмни кръгове. По незнайни причини, сакатият инквизитор хвърляше от време на време по някой подозрителен поглед към Джизал, все едно го подозираше в някакво престъпление. Каква наглост, та това е тържество в негова чест.
А като капак на всичко, в другия край на залата седеше онзи стар, плешив човек, който наричаше себе си Баяз. Джизал все още не бе открил логика в необичайното му поздравление след края на Турнира, нито пък за странното поведение на баща си, в този ред на мисли. И приятелят му, онзи деветопръст варварин, също беше тук.
Майор Уест бе извадил лошия късмет да бъде настанен точно до дивака, но той май добре си прекарваше в компанията му; двамата изглеждаха потънали в оживен разговор. В един момент севернякът избухна в гръмогласен смях, стовари едрия си юмрук на масата и чашите подскочиха. Някои поне се забавляват на неговото тържество, помисли си навъсен Джизал, и в този момент му се прииска да бе там с тях.
От друга страна, знаеше, че един ден иска да бъде влиятелен човек. Да носи дрехи с много животинска кожа по кантовете и яката, както и тежка огърлица, символ на високия му пост. Искаше хората да му се кланят, да му правят път, когато се зададе, да се умилкват и угодничат. Беше взел това решение преди много време и все още държеше това да се изпълни. Само дето, надниквайки сега отблизо, цялата тази работа с властта му изглеждаше просто фалшива и досадна. Много повече би предпочел сега да е някъде насаме с Арди, въпреки че я видя едва миналата вечер. В нея нямаше нищо досадно…
— … Диваците приближават Остенхорм, така чух аз! — извика някой отляво на Джизал. — Лорд-губернатор Мид събира армия и се е заканил да изтика северняците вън от Англанд!
— Кой, Мид? Този празноглав старец не може на вързано куче хляб да подхвърли!
— Може, но пак има достатъчно акъл в главата да смаже тия животни северняците, нали? Ами така де, един от нашите мъже се равнява на десет от техните…
Джизал чу как гласът на Терез рязко се извиси в писък над общата глъч, достатъчно силен, може би, за да бъде чут и в най-отдалечения край на залата.
— … естествено, че ще се омъжа, щом така заповядва баща ми, но не съм длъжна да ми хареса! — Лицето й имаше такова свирепо изражение, че Джизал не би се учудил, ако в следващия миг забие вилицата си в очите на принца. Донякъде почувства облекчение, че той не е единственият с проблеми с жените.
— … о, да, невероятно представление! Всички говорят само за това! — продължаваше да нарежда Варуз.
Джизал започна да се върти от неудобство на стола си. Колко ли още ще продължи това мъчение? Усещаше, че се задушава. Огледа отново лицата около масата и с периферното си зрение улови отново подозрителния поглед на Глокта. За Джизал продължаваше да е трудно да устои на погледа му — било то на тържеството в негова чест или където и да е другаде. Какво има против него този сакат негодник?
Дребно, жалко нищожество. Не спечели честно. Не знам как, но го направи. Сигурен съм. Глокта отмести бавно поглед към срещуположната маса и съзря Баяз. Дъртият мошеник се разполагаше като у дома си. И той има пръст в тази работа. Заедно скалъпиха измамата. Успяха някак.