Баяз, междувременно, започваше да се изнервя.
— Дадох ви всички доказателства, които поискахте, архилекторе!
— Доказателства! — Високият мъж, когото наричаха Сълт, се усмихна презрително. — Действате с прашни документи и думи! А това е по-скоро работа на някой сополив чиновник, не на легендарна историческа фигура! Някои биха казали, че магус без магия е просто досадно старче, което си вре носа там, където не му е работа! Ние сме във война и аз не мога да си позволя да рискувам! Споменахте архилектор Золър. Неговото усърдие в преследването на истината е добре познато и, сигурен съм, разбирате моето. — Той се наведе напред и се облегна на юмруци върху масата. — Покажете ни магия, Баяз, или ключа!
Логън преглътна напрегнато. Не му харесваше накъде отива работата, но пък и не познаваше правилата на тази игра. По някаква причина се бе доверил на Баяз и това трябваше да остане така. Малко бе късно за смяна на страните.
— Не искате ли да кажете още нещо? — попита Сълт и бавно понечи да седне на стола си. Усмивката се върна на лицето му, а очите му се извърнаха към една от вратите. Логън долови как маскираните фигури с нетърпение напираха напред, в очакване на знак да нахлуят. — Свършиха ли ви думите? Не пазите ли за последно още някой номер?
— Само още един. — Баяз бръкна в пазвата си и извади нещо навън — дълга тънка верижка. Един от маскираните направи крачка напред, явно очакваше оръжие, и ръката на Логън стисна силно дръжката на ножа. Тогава верижката излезе изцяло от ризата на Баяз и накрая й се показа просто цилиндър от тъмен метал.
— Ключът — каза Баяз и го поднесе към светлината на свещите. Металното парче дори не проблесна. — Няма такъв блясък като този в пиесата ви, но уверявам ви, това е истинският ключ. Канедиас никога не работеше със злато. Не обичаше красивите, а практичните неща.
— И смятате, че просто трябва да ви повярвам, така ли? — Устните на архилектора се изкривиха отново.
— О, не, разбира се. Ваше задължение е да подлагате на съмнение всекиго и ако позволите да отбележа, справяте се превъзходно. Днес времето напредна, така че ще отворя Кулата на Създателя утре сутрин. — Някой изпусна лъжицата си и тя издрънча на пода. — Ще трябва да има и свидетели, естествено, за да сте сигурен, че не правя някакви фокуси. Какво ще кажете за… — Зелените очи на Баяз обходиха масите. — … инквизитор Глокта и… новия ви шампион по фехтовка, капитан Лутар?
При споменаване на името му, сакатият се намръщи, а Лутар изглеждаше силно объркан. Архилекторът седна и презрителното му изражение се смени с такова на каменна невъзмутимост. Погледът му неколкократно премина от усмихнатото лице на Баяз към бавно поклащащото се парче метал на врата му и обратно. После погледна към една от вратите и едва доловимо поклати глава. Тъмните фигури се оттеглиха назад в сянката. Логън отпусна стиснатите си до болка зъби и внимателно постави ножа обратно на масата.
Баяз се усмихна дружелюбно.
— Ама и вие, господарю Сълт, направо не може да ви се угоди — каза той.
— Смятам, че ще е уместно да използвате обръщението Ваше високопреосвещенство — изсъска Сълт.
— Така е, прав сте. Започвам да мисля, че няма да се успокоите, докато не счупя част от мебелировката, но понеже ще е жалко да разливам супата на хората… — разнесе се силен трясък и столът под архилектора се разцепи на парчета. Ръката на Сълт се стрелна нагоре и се вкопчи в бялата покривка на масата, секунда преди той да се просне ничком сред натрошеното дърво. Кралят подскочи и се събуди, гостите запримигваха недоумяващо и ахнаха от изненада. Баяз невъзмутимо посегна към лъжицата си.
— Супата е превъзходна — каза той и сръбна шумно.
Кулата на Създателя
Беше сив и дъждовен ден и на фона на облачното небе огромната Кула на Създателя изглеждаше още по-мрачна от обикновено. През улиците и площадите на Агрионт духаше хладен вятър и развяваше полите на черното палто на инквизитор Глокта, докато той с мъка следваше капитан Лутар и самозвания магус. До него вървеше белязаният северняк. Бяха наблюдавани. Следят ни неотлъчно. Зад прозорци, от входните врати, от покривите. Практиците бяха навсякъде, усещаше погледите им върху себе си.
Беше таил надежди, бе очаквал, че през нощта този така наречен Баяз и спътниците му ще изчезнат, но това не се случи. Плешивият изглеждаше така равнодушен, сякаш щеше да отваря просто килера в кухнята, и това не се харесваше на Глокта. Кога ще свърши това преструване? Кога ще вдигне ръце и ще признае, че всичко е само игра? Като наближат Университета? Като стигне до моста към Кулата? Когато застане пред самите порти и стане ясно, че ключът не пасва? Но през цялото време в главата му се прокрадваше една мисъл: Ами ако това не е краят? Ако отвори вратите? Ами ако наистина е този, за когото се представя? Докато прекосяваха вътрешния двор към Университета, Баяз не спря да си бъбри непринудено с Лутар. С цялото спокойствие на някой дядо, излязъл на разходка с любимия си внук. Точно толкова досаден е.