— … разбира се, градът много се е разраснал от последното ми идване тук. Този квартал, който наричате Три ферми, толкова оживен и пълен с хора днес… помня го от времето, когато беше малко село извън града и се състоеше точно от три ферми! Сериозно! Далеч, далеч извън градските стени!
— Хм… — успя само да вмъкне Лутар.
— Ами седалището на Гилдията на търговците на подправки! За пръв път виждам такава показна разточителност…
Мислите на Глокта препускаха, докато се влачеше зад двамата. Прецеждаше потока от празни приказки, в опит да отсее скрит смисъл, да открие ред в хаоса. Въпросите се трупаха един връз друг в главата му. Защо избра мен за свидетел? Защо не самия архилектор? Смята ли този така наречен Баяз, че може лесно да ме направи на глупак? И защо Лутар? Защото спечели Турнира ли? И как го спечели? Дали и той не е част от измамата? Но ако Лутар бе част от някакъв зловещ план, това по никакъв начин не личеше. Според Глокта държанието му с нищо не показваше, че е нещо повече от самовлюбения глупак, какъвто беше в действителност.
И накрая стигаме до следващата загадка. Глокта хвърли крадешком поглед на едрия северняк. По лицето му не се четяха никакви опасни намерения. Всъщност по това лице не се четеше нищо. Или е много глупав, или е ужасно умен. Дали трябва да се боим от него, или просто да не му обръщаме внимание? Той прислужникът ли е, или господарят? На никой от тези въпроси нямаше отговор. Засега.
— А от това място е останала просто сянка от някогашното му величие — отбеляза Баяз, когато спряха пред вратите на Университета. Погледна критично зацапаните, наклонени статуи на входа и почука енергично на паянтовите, олющени врати. За най-голяма изненада на Глокта, отвориха му почти незабавно.
— Очакват ви — изграчи престарелият портиер, преди всички да влязат в мрачното фоайе. — Позволете да ви отведа до… — каза старецът, докато се бореше със скърцащата, тежка врата.
— Няма нужда — провикна се през рамо Баяз, вече устремен с бодра стъпка по прашния коридор. — Знам пътя!
Глокта с мъка успяваше да не изостава много, потеше се, въпреки хладното време, а кракът му изгаряше от болка при всяка стъпка. Усилието, което влагаше в поддържане на темпото, му попречи да се замисли над това, откъде този плешив негодник познава вътрешността на сградата на Университета. А той очевидно познава добре тези коридори. Вървеше уверено напред, цъкаше възмутено с език при вида на състоянието, в което се намираше сградата, и не спираше да бръщолеви.
— … никога не съм виждал толкова много прах, а, капитан Лутар? Не бих се учудил, ако не са чистили от последното ми идване! Не мога да си представя как е възможно човек да мисли в тези условия! Умът ми не го побира…
Вековната история на Университета, представена чрез портретите на мъртви професори, гледаше навъсено от рамките по стените, сякаш възмутена от всичкия този шум.
Минаха по безброй коридори в това древно, запуснато, забравено място. От стените ги наблюдаваха потънали в прахоляк портрети и книги. Джизал не даваше пет пари за книгите. Беше чел няколко за фехтовка и езда, няколко за известни военни кампании, веднъж дори отвори една за историята на Съюза, която бе открил в кабинета на баща си, но се отегчи още на първите няколко страници.
Баяз не спираше да нарежда монотонно.
— Ето тук се бихме със слугите на Създателя. Добре помня. Крещяха за помощ, но Канедиас отказа да слезе. В онзи ден тези зали бяха плувнали в кръв, кънтяха от писъци и бяха обгърнати от кълба дим.
Джизал нямаше представа защо старият глупак избра него за слушател на небивалите си истории, още по-малко, какво се очакваше от него като отговор.
— Звучи… страшно — рече.
— Така и беше — кимна Баяз. — Не се гордея с това, но понякога и добрите хора трябва да прибягват до насилие.
— Сериозно ли? — намеси се изненадващо севернякът. Джизал дори не бе забелязал, че онзи следи разговора.