— Освен това, времената бяха други. Бурни времена бяха. Само в Старата империя хората бяха напреднали до малко над крайния примитивизъм. Мидърланд, сърцето на днешния Съюз, ако щете вярвайте, беше просто една помийна яма. Опустошена земя от безкрайните войни на варварските племена. Малцина бяха късметлии и биваха вземани на служба при Създателя. Останалите бяха диваци с боядисани лица, без писменост, без наука, без почти нищо, което да ги отличи от зверовете.
Джизал погледна крадешком към Деветопръстия. С това животно до себе си не му бе никак трудно да си представи варварските племена, но мисълта, че красивият му дом някога е бил в средата на безлюдна пустош, че той е наследник на дивашко племе, продължаваше да му се струва абсурдна. Този плешив старец бе или откачен плямпалник, или лъжец. Интересно защо обаче някои от сановниците на Съюза го вземаха на сериозно. А Джизал винаги бе смятал, че е по-добре да правиш каквото смятат за правилно важните мъже.
Логън последва останалите в запуснат вътрешен двор. От три страни го ограждаха порутените сгради на Университета, а от четвъртата — вътрешната страна на огромната защитна стена на Агрионт. Целият бе обрасъл в мъх, гъст бръшлян и изсъхнали къпинови храсти. Насред бурените, върху един паянтов стол, седеше мъж и наблюдаваше приближаването им.
— Очаквах ви — каза той и се изправи с мъка на крака. — Проклети колене. Не ме бива вече.
Беше невзрачен човечец, на възраст, облечен в протрита и лекьосана отпред риза. Баяз го погледна изпитателно.
— Вие ли сте началникът на стражата? — попита той.
— Аз съм.
— А къде са хората ви?
— Жена ми приготвя закуска, ама вие май не питате за нея. Е, аз съм цялата рота. Яйца — каза той жизнерадостно и потри корем.
— Моля?
— За закуска. Обичам яйца.
— Браво на теб — промърмори Баяз с леко обезпокоен вид. — По време на управлението на крал Касамир петдесет от най-храбрите мъже в Кралската гвардия бяха назначени за стража при портите на Кулата на Създателя. Нямаше по-голяма чест от тази по онова време.
— Било е много отдавна — каза единственият останал от стражата и задърпа сконфузено ризата си. — Когато постъпих тук на младини, бяхме деветима, но после останалите се захванаха с други неща или измряха. Така и не дойдоха нови попълнения. Аз като си отида, не знам кой ще ме смени, няма много желаещи напоследък.
— Защо ли не съм изненадан. — Баяз се покашля. — Така, Началник на стражата! Аз, Баяз, Първият магус, искам вашето разрешение да изкача стълбището към петата порта, да мина през нея и да премина моста към Кулата на Създателя.
Началникът на стражата го погледна с присвити очи.
— Сигурен ли сте?
— Да, защо? — не можа да скрие раздразнението си Баяз.
— Помня последния, който реши да направи същото. Беше отдавна, бях още младеж. Казах си, едър мъжага, умен човек. Изкачи стълбището с десет силни работници, с чукове, длета, кирки и каквото ви хрумне още, заканваха се как щели да отворят кулата и да изнесат отвътре съкровища и така нататък. Върнаха се точно след пет минути, не продумаха и дума и имаха вид на хора, видели мъртвите да се надигат от гробовете си.
— Какво се е случило там? — промърмори Джизал.
— Нямам представа, но едно мога да ви кажа — не носеха никакви съкровища.
— Страховита история, няма спор — каза Баяз, — но ние отиваме.
— Ваша си работа — каза възрастният мъж и се затътри бавно през обраслия двор. Изкачиха тясно стълбище с протрити в средата каменни стъпала. Влязоха в тъмен тунел в стената на Агрионт и спряха пред тясна порта.
В момента, в който резето беше издърпано, Джизал усети внезапен порив на безпокойство. Опита да се отърси от него и раменете му потрепериха.
— Усещате го вече, а? — ухили му се широко началникът на стражата.
— Какво да усещам?
— Наричат го „дъха на Създателя“ — отвърна онзи и бутна леко двете крила на портата. Те плавно се отвориха и в тунела нахлу ярка светлина. — Дъхът на Създателя, точно така.
Притиснал здраво зъби във венците си и силно обезпокоен от бездната под краката си, Глокта закуца по моста. Той представляваше тънка, каменна арка, която излизаше високо от стената на Агрионт и стигаше до портите на Кулата на Създателя. Многократно се бе възхищавал на тази кула отдолу, откъм града, от другата страна на езерото, чудил се бе как продължава да стои след толкова много години. Каква величествена, забележителна и красива постройка е. Оттук погледната, никак не е красива. Мостът бе тесен, не повече от един човешки бой — крайно недостатъчен, за да се чувства човек спокойно при мисълта за огромното разстояние до водата отдолу. Най-лошото от всичко беше, че нямаше парапет. Нямаше дори най-прости дървени перила. А ветрецът подухва доста приятно днес.