Щрак, щрак.
По нищо не личеше, че кръговете са различно парче метал; нямаше процеп, нито жлеб, нито някакъв механизъм, но все пак те се въртяха, при това с различна скорост.
Щрак, щрак, щрак…
Кръговете ускориха въртенето си. Глокта усети, че му се завива свят. Най-вътрешният пръстен, този с най-големите символи, пълзеше едва, докато най-външният, с най-ситните, препускаше главоломно.
Щрак, щрак, щрак, щрак, щрак…
Докато символите преминаваха един покрай друг, в кръговете се оформяха очертания: линии, квадрати, триъгълници и всякакви други сложни форми. Появяваха се, танцуваха за кратко и изчезваха…
Разнесе се последно изщракване и кръговете спряха, подредени в различна конфигурация. Баяз бавно извади ключа. Чу се тихо свистене, почти недоловимо, сякаш някъде далеч шумеше вода, после в средата на портата се появи тънък процеп. Двете половини бавно започнаха плавно да се отдръпват и отворът по средата започна да се разширява.
Щрак.
Двете половини на вратата потънаха в стените и се изравниха с камъка. Вратата беше отворена.
— Ето това — каза тихо Баяз — наричам аз майсторска изработка.
От вътрешността на кулата не излезе зловонен повей, нямаше дори най-малка следа от мирис на гнило и разложение, нищо не подсказваше, че са изминали дълги години от последното отваряне на вратата. Усети се просто лек повей на хладен, сух въздух. Защо е тогава това усещане като от отварянето на гробница?
Тишината около Глокта бе нарушавана единствено от вятъра, нахлуващ в тъмния отвор, свистенето в пресъхналото гърло на собствения му дъх и далечния шум от водата под моста. Нечовешкият ужас си бе отишъл. Остана само силното безпокойство при вида на зейналия в кулата отвор. Не по-различно от усещането да чакам пред кабинета на архилектор Сълт. Баяз се обърна усмихнат към останалите.
— Много време мина, откак запечатах това място. От незапомнени времена през този праг не е прекрачвал човешки крак. Вие тримата трябва да сте истински поласкани. — Глокта не се чувстваше поласкан. Чувстваше, че му прималява. — Вътре дебнат опасности. Вървете само там, където ви отведа аз, и не докосвайте нищо. Не изоставайте, защото коридорите се променят.
— Променят се? — попита Глокта. — Как е възможно това?
— Аз съм просто портиер тук — повдигна рамене Баяз и окачи обратно ключа на врата си, — не съм архитектът на това място.
При тези думи той навлезе сред сенките във вътрешността на кулата.
Джизал не се чувстваше добре, никак не му беше добре. Прималя му не просто като при вида на поредната бележка под вратата му. Беше му много по-зле. Получи остър пристъп на шок и погнуса — както когато надигнеш чаша и очакваш да вкусиш вода, а вътре се оказва нещо друго. В този случай — пикня. Същият пристъп на изненада го обземаше сега, но проточен в минути, в часове. Нещата, които бе пренебрегвал като глупости или дрънканици от миналото, изведнъж оживяваха пред очите му. Сега светът за него не бе същият като този от предишния ден. Беше едно странно и разбъркано място и той всячески предпочиташе старото положение.
Не знаеше защо е тук. Не знаеше почти нищо от историята. Ювенс, Канедиас, дори Баяз, за него бяха имена от прашните книги. Чувал си ги като дете, но дори тогава историите им не са ти били интересни. Лош късмет, просто лош късмет. Спечели Турнира и ето го сега тук, стои и се мае пред някаква древна кула. Да, нищо повече от чудновата, древна кула.
— Добре дошли — приветства ги Баяз — в Кулата на Създателя.
Джизал вдигна поглед и челюстта му провисна. Думите бяха безсилни да опишат достоверно мащаба на потъналото в сенки помещение, в което се озова. Цялата сграда на Камарата на лордовете можеше да се побере с лекота вътре и пак щеше да остане място отстрани. Стените бяха голи, неизмазани, иззидани от безразборно наредени груби камъни, и се издигаха сякаш до безкрай. Над центъра на помещението, високо, много високо отгоре, висеше нещо. Нещо огромно и озадачаващо.
В съзнанието на Джизал се въртеше един от онези уреди на навигаторите, но този тук беше стотици пъти по-голям. Представляваше система от гигантски, блестящи в полумрака, метални пръстени. Бяха един над друг, а помежду им, около тях, вътре в тях, се въртяха множество по-малки рингове. Общо бяха сигурно стотици и всичките изписани с неразбираеми символи: може би някакво писмо, или просто драскотини. В центъра на тази система висеше голямо, черно кълбо.
Баяз тръгна по кръглия, черен под, в който, посредством втъкан в камъка блестящ метал, беше начертана сложна плетеница от линии. Ехото от стъпките му откънтя високо нагоре. Джизал неохотно го последва. Имаше нещо плашещо, нещо главозамайващо в това да вървиш през такова огромно пространство.