— Това е Мидърланд — каза Баяз.
— Какво?
Възрастният мъж посочи към пода. Сега завъртулките започнаха да придобиват смисъл. Брегове, реки, сушата, водата. Очертанията на Мидърланд изплуваха ясно в съзнанието на Джизал, толкова пъти ги бе виждал на стотици карти и сега ги откри в краката си.
— Целият Кръг на света — каза Баяз и описа жест с ръка към необятния под. — Натам е Англанд, а отвъд нея, Севера. Гуркул е натам. Ето ги Старикланд и Старата империя, а тук са градовете държави на Стирия. По-нататък са Сулджук и далечният Тонд. Канедиас се погрижи земите от познатия Свят да са подредени в кръг, чийто център е тук, в собствения му дом, а границата му да пресича остров Шабулиян, далеч отвъд Старата империя.
— Края на Света — промърмори под носа си севернякът и закима с глава.
— Ама че арогантност — възмути се Глокта, — да смяташ дома си за център на всичко останало.
— Хм. — Баяз погледна към него. — На Канедиас никога не му е липсвала арогантност. Нито пък на братята му.
Напълно слисан, Джизал се огледа отново. Помещението беше дори още по-високо, отколкото широко. Таванът му, ако въобще имаше такъв, се губеше в тъмните висини. На около двайсет крачки над главата му по стените се виеше метален кръг, може би нещо като вътрешен балкон. Над него имаше друг и отгоре друг, и всеки следващ беше по-блед в полумрака, и така, докъдето поглед стигаше. И в средата, най-отгоре, висеше странното устройство.
Джизал се сепна. Нещото се движеше! Цялото се движеше! Кръговете се местеха и въртяха, плавно и безшумно. Умът му не го побираше как е възможно това. Явно ключът в портата някак го е задействал… А дали не се е движело и през всичките тези години?
Прималя му. Скоростта на движение на странния уред се увеличаваше. Сега и вътрешните балкони започнаха да се въртят в обратна посока. Гледането нагоре само влошаваше състоянието му, затова Джизал прикова очи в познатите очертания на Мидърланд в краката си. И ахна от изненада. Това бе дори по-лошо! Като че ли целият под се въртеше! Цялото помещение се въртеше около него! Коридорите, които тръгваха от него, изглеждаха напълно еднакви. Бяха дванайсет, може би повече. Вече не можеше да каже по кой точно бяха дошли. Обзе го силна паника. Забеляза, че единственото неподвижно нещо в помещението бе голямото, черно кълбо, и той прикова очи в него. Насили се да диша бавно и спокойно.
Усещането отшумя. Огромната зала отново бе неподвижна… почти. Кръговете продължаваха да се въртят, почти незабележимо, и като че ли дори бавно приближаваха. Джизал преглътна мъчително, прегърби се и последва останалите.
— Не натам! — извика неочаквано Баяз и гласът му разтърси тишината, отскочи от стените и се върна, после пак и пак, докато не изпълни огромното пространство с многократно повтарящо се ехо.
Джизал подскочи от изненада. Коридорът, към който вървеше, както и мрачната зала от другата му страна, изглеждаха абсолютно същите, към които вървяха и останалите, но той с недоумение установи, че сега другите бяха отдясно на него. Незнайно как, той се бе отклонил.
— Казах, върви само накъдето аз отивам! — изсъска ядосано Баяз.
— Не натам. Не натам — повтаряше още ехото.
— Съжалявам — заекна Джизал и гласът му прозвуча немощен и жален в огромното пространство. — Помислих, че… всичко е толкова еднакво!
Баяз сложи ръка на рамото му и го поведе напред.
— Не исках да те плаша, приятелю, но ще е истински жалко да загубим толкова обещаващ младеж тъй преждевременно. — Джизал погледна към коридора и се замисли какво ли толкова може да го е очаквало там. Безброй неприятни мисли му минаха през ума. Докато тръгваше след Баяз, ехото продължаваше тихо да нашепва: „Не натам, не натам…“
Логън мразеше това място. Камъкът бе студен и мъртъв, въздухът бе неподвижен и мъртъв, дори звукът от стъпките им бе някак приглушен и безжизнен. Не беше студено, но не беше и топло, а гърбът му бе мокър от пот. Вратът му беше настръхнал от страх, но Логън не знаеше от какво точно идва този страх. На всеки няколко крачки спираше и се обръщаше рязко назад, не можеше да потисне чувството, че някой го наблюдава, но при всяко обръщане виждаше само момчето Лутар и сакатия Глокта, които изглеждаха точно толкова тревожни и объркани, колкото и той самият.
— Преследвахме го точно през тези зали — каза тихо Баяз. — Бяхме единайсет. Всичките магуси, заедно за последен път. Всички, без Калул. Закаръс и Коунил се биха със Създателя точно тук, но и двамата бяха надвити. Извадиха късмет и оцеляха. Анселми и Счупения зъб нямаха техния късмет. Създателят ги погуби. Двама приятели, двама братя загубих в този ден.