Застана на тесния мост пред портата, килна назад глава и пое дълбоко от чистия въздух. Усещаше хладния бриз по лицето си. Ръката му трепереше върху дръжката на бастуна. Кой би предположил, че вятърът може да е така приятен? По-добре, че нямаше стълбища, може би никога нямаше да успея да изляза оттам.
Лутар вече бе в средата на моста и бързаше така, все едно нещо го гони по петите. Малко след него вървеше Деветопръстия, дишаше тежко и не спираше да си мърмори под носа на северняшки, повтаряше нещо, което Глокта реши, че значи „още съм жив“. Големите му ръце бяха обгърнали металната кутия и жилите му бяха изскочили, все едно тежеше като наковалня. Тази разходка не беше просто за доказателство. Какво взеха от кулата? Какво може да тежи толкова? Обърна се към мрачния вход и потрепери. Не беше сигурен, че иска някога да научи отговора на този въпрос.
Баяз излезе последен от тъмния коридор и се усмихна с обичайната си самодоволна усмивка.
— Е, инквизиторе — подметна той небрежно, — как ви се понрави разходката из Кулата на Създателя?
Небивал, ужасен кошмар. Предпочитам да бях прекарал тези няколко часа в императорския затвор.
— И без това нямах нищо по-интересно за правене тази сутрин — тросна се в отговор Глокта.
— Радвам се, че ви е харесало — засмя се Баяз и измъкна металния цилиндър изпод ризата си. — Но, кажете, все още ли ме мислите за измамник? Разсеяха ли се най-после подозренията ви?
Глокта изгледа с недоверие ключа. Погледна с недоверие и гологлавия мъж. Също така подозрително изгледа и смазващия мрак във вътрешността на кулата. Подозренията ми нарастват с всяка следваща секунда. Те никога не умират, само променят формата си.
— Честно да ви призная, не знам какво да мисля — каза Глокта.
— Чудесно. Осъзнаването на собственото невежество е първата крачка към просветлението. Между нас да си остане, но по-добре измислете нещо друго, което да разкажете на архилектора. — Глокта усети как клепачът му заигра. — А сега по-добре вървете напред, инквизиторе, докато аз заключа отново портата.
Изведнъж полетът надолу към студената вода не плашеше чак толкова Глокта. Ако падна, поне ще умра на светло. Глокта хвърли последен поглед назад, когато чу вратите да се затварят с тихо изщракване. Кръговете се завъртяха в първоначалното си положение. Всичко си е постарому, все едно не сме идвали. Глокта извърна настръхналия си гръб, облиза празните си венци и усети познатото прилошаване. Изруга тихо и закуца по моста.
В другия край на моста Лутар отчаяно блъскаше по старите врати.
— Отворете портата — почти проплака той и в гласа му се прокрадна паническа нотка. — Пуснете ни да влезем!
Най-накрая вратата се отвори и на нея се показа смаяният началник на стражата.
А, жалко. Сигурен бях, че капитан Лутар всеки момент ще избухне в сълзи. Гордият победител в Турнира, най-смелият син на Съюза, олицетворението на мъжествеността, коленичил пред вратата и рони крокодилски сълзи. Тази гледка можеше да компенсира неприятната част от сутрешната ми разходка. Лутар се хвърли през вратата, а мрачният северняк го последва с кутията в ръце. Докато Глокта минаваше покрай началника на стражата, човекът го изгледа въпросително.
— Връщате се толкова скоро?
— Ама че глупак. Какви ги плещиш, толкова скоро?
— Ами, още не съм си доял яйцата. Няма и половин час, откакто тръгнахте.
Глокта избухна в бурен смях.
— Половин ден, искаш да кажеш — каза Глокта, но в момента, в който забеляза, че сенките в двора бяха почти същите като в момента, в който тръгнаха към Кулата на Създателя, лицето му придоби сериозно изражение. Все още е ранна утрин, но как е възможно?
— Веднъж Създателят ми каза, че времето е само в главата. — Примигна неразбиращо и се обърна. Баяз стоеше зад него и потупваше темето си с пръст. — Може и по-лошо да е, повярвайте ми. Когато излезете, преди още да сте влязъл, тогава е моментът за сериозни притеснения. — Той се усмихна и очите му грейнаха. На глупак ли се правиш? Или се опитваш мен да изкараш такъв? Няма значение, започнаха да ми омръзват тези игрички.
— Стига вече загадки — усмихна се ехидно Глокта. — Защо просто не ми кажете какво искате?
Първият магус, ако въобще беше такъв, продължаваше да се усмихва приветливо.
— Харесвам ви, инквизиторе, наистина. Не бих се учудил, ако сте последният останал честен човек в тази проклета страна. В даден момент ще е добре да си поговорим, вие и аз. За това, какво искам аз и какво искате вие. — Усмивката изчезна. — Но няма да е днес.