— От Гуркул ли сте? — попита той на развален кантикски.
Старецът извърна уморените си очи към него.
— Не. На юг има и други земи, не е само Гуркул.
— Тогава от Кадир? Или Ториш?
— А, познавате Юга?
— Малко. Бих се във войната.
Старецът кимна към жената, която ги наблюдаваше подозрително през дръпнатите си очи.
— Тя е от място, наречено Мунтаз.
— Не съм чувал за него.
— Няма как да сте. — Старецът повдигна кокалестите си рамене. — Малка страна в далечния Изток. Намира се край морето, отвъд планините, на изток от Шафа. Преди години бе покорена от Гуркул и народът й бе поробен или пръснат из други земи. Тя оттогава е в това отвратително настроение. — Жената им хвърли един свиреп поглед и продължи да държи под око войниците.
— Ами вие?
— О, аз идвам от още по-далеч. От далечния Юг, отвъд Канта, отвъд пустинята, дори отвъд Кръга на света. Родното ми място го няма на вашите карти, приятелю. Юлвей се казвам. — Възрастният мъж протегна дълга, черна ръка.
— Колем Уест. — Жената проследи с недоверие ръкостискането.
— Този човек се казва Уест, Феро! Бил се е срещу Гуркул! Това ще те накара ли да му се довериш? — В тона на Юлвей нямаше много надежда. Жената продължаваше да стои цялата наежена, готова за бой и все така здраво стиснала ножа. Един от войниците избра този момент да направи крачка напред и да посегне с копието си към нея. Тя отново се изплю на земята, изръмжа и изкрещя нова неразбираема ругатня.
— Достатъчно! — изкрещя Уест на войниците. — Свалете оръжията! — Те го изгледаха неразбиращо и запримигаха изненадани. Уест се опита да успокои гласа си. — Не мисля, че сме нападнати от вражеска армия, нали така? Махнете копията!
Металните върхове неохотно се вдигнаха. Уест пристъпи уверено към жената и я погледна с цялата твърдост, която успя да събере. Не показвай страх, нашепваше мислено той, но сърцето му заблъска силно в гърдите. Протегна към нея отворената си длан, достатъчно близо, за да я докосне, ако поиска.
— Ножът — настоятелно каза той на разваления си кантикски. — Моля. Имаш думата ми, че няма да пострадаш.
Жената прикова в него жълтите си като стъклени мъниста очи, после във войниците и обратно в него. Не бързаше с решението си. Уест не помръдна. Устата му пресъхна и главата го заболя още повече. Закъсняваше ужасно, потеше се под униформата си и с всички сили се стараеше да не обръща внимание на неприятната миризма. Останаха така известно време.
— За бога, Феро! — внезапно викна старецът. — Стар съм вече! Не ми остават много години! Имай милост и дай на човека ножа, преди да съм умрял!
Тя сгърчи устни и изсъска. Ножът се издигна нагоре и замръзна, моментът, преди дръжката да се стовари в отворената длан на Уест, сякаш се проточи в часове. Той преглътна с облекчение — до последно очакваше, че тя няма да обърне дръжката надолу и ще го прониже.
— Благодаря — каза той със завидно, предвид вътрешното му състояние, спокойствие. Подаде ножа на сержанта. — Прибери оръжията и ескортирай тези хора в Агрионт. Ако нещо им се случи, особено на нея, ще те държа лично отговорен, ясно ли е? — изръмжа той на сержанта и бързо се отправи към тунела под стената, преди още нещо друго да се е объркало. Главоболието му се бе засилило още повече. Проклятие, ужасно закъсняваше.
— Защо аз, мамка му, защо все на мен?
— Боя се, че оръжейниците са затворени за днес — заяви надменно майор Валимир и изгледа отвисоко Уест, сякаш бе просяк, молещ за подаяние. — Нормите ни са изпълнени, дори преизпълнени, и тази седмица пещите повече няма да се палят. Може би, ако бяхте дошли навреме… — Болезнените пулсации в главата на Уест станаха непоносими. Наложи си да диша бавно и дълбоко и да не повишава глас. С нерви нищо нямаше да постигне. Обикновено изпускането на нервите му не водеше до нищо добро.
— Разбирам, майоре — каза спокойно той, — но сме във война. Голяма част от наборната войска е зле въоръжена и лорд-маршал Бър иска пещите да работят, за да осигурят необходимото допълнително въоръжение.
Това не бе пълната истина. Откакто се присъедини към щаба на Бър, Уест се отказа от това, винаги да казва пълната истина на когото и да било. Така успяваше да свърши повече работа. Сега използваше смесица от придумване, заплахи, откровени лъжи, смирени молби и прикрити заплахи, различно според ситуацията, и беше станал изключително обигран в преценката си пред кого какво би свършило работа.