Уест усети как светкавично полита напред.
— Какво? — озъби се той. — Какво щеше да кажеш? — Досети се, че изражението на лицето му сигурно е било достатъчно свирепо, защото видя как кръвта се дръпва от бузите на Валимир.
— Аз… аз…
— Мислиш, че ми е нужен Бър да се крия зад него, така ли, жалък, мекушав червей такъв? — Без да го осъзнава, направи нова крачка напред и Валимир се дръпна назад, извърна лице настрани и примижа с очи. Вдигна ръка пред себе си, за да се предпази. Уест едва се сдържаше да не сграбчи дребното нищожество и да не започне да го тресе здраво във въздуха, докато главата му не падне от раменете. Болката в собствената му глава набра нова сила. Струваше му се, че всеки момент очите му ще изскочат от орбитите си. Пое дълбоко въздух през носа и стисна до болка юмруци. Гневът му отслабна и се върна до нивото, в което не заплашваше да поеме контрол над постъпките му, а просто го притискаше силно в гърдите.
— Ако имаш да казваш нещо за сестра ми — провлачи шепнешком той, — моля, кажи го сега. — Ръката му бавно се отпусна върху дръжката на сабята. — И ще уредим въпроса извън градските стени.
Майор Валимир се сви още повече.
— Нищо не съм чул — прошепна той — абсолютно нищо.
— Абсолютно нищо — повтори Уест, но остана надвесен над него. — А сега, ако обичаш, ще бъдеш ли така добър да запалиш отново пещите? Имаме много работа за вършене.
— Разбира се — примигна изплашено Валимир. — Веднага ще наредя да ги запалят.
Уест се обърна и се отдалечи. Усещаше пронизващия поглед на майора в гърба си. Знаеше, че допълнително е утежнил положението си, че си е навлякъл поредния враг от високо потекло. Но нещото, което най-много го жегна, беше това, че Валимир е прав. Без Бър бе за никъде. Нямаше семейство, освен тази негова сестра. Проклето главоболие.
— Защо аз? — запита се за пореден път този ден. — Защо?
Предстоеше му още много работа, достатъчно, че да запълни цял един ден, но Уест реши, че за момента не може да понесе нищо повече. Почти не виждаше от главоболие. Имаше нужда да легне някъде на тъмно, с мокра кърпа на лицето, само за час, поне за минутка. Стиснал здраво зъби, затърси ключа в джобовете си, с другата ръка разтри уморените си очи. Тогава чу шум от другата страна на вратата. Тих звън на стъкло. Арди.
— Не — каза си тихо той. Не точно сега! Защо въобще й даде ключ? С ругатня на уста, Уест понечи да потропа на вратата. Дотам се бе докарал, да чука на собствената си врата. Кокалчетата на пръстите му така и не докоснаха дървото. В главата му изплува неприятна сцена. Арди и Лутар, голи и потни, усукали тела върху собствения му килим. Постави внимателно ключа си в бравата и отвори вратата.
Тя стоеше до прозореца, беше сама и за негово най-голямо облекчение, облечена. Не толкова се зарадва обаче да я види да напълва догоре чашата си с вино. Тя го изгледа с учудване, докато влизаше през вратата.
— А, ти ли си?
— А ти кого очакваше? — троснато отвърна Уест. — Доколкото си спомням, това е моят дом.
— Ау, някой не е в настроение днес. — От ръба на препълнената чаша се отрониха няколко капки вино и покапаха по масата. Тя ги избърса с ръка и облиза пръстите си, после отпи солидна глътка. Сякаш се опитваше да го дразни с всяко свое движение.
Лицето на Уест се изкриви в мъчителна гримаса, докато затръшваше вратата.
— Трябва ли да пиеш толкова много?
— Чувала съм, че младите дами се нуждаят от нещо смислено, с което да запълват времето си. — Тонът й бе небрежен както обикновено, но въпреки главоболието си, Уест долови нещо нередно. Тя непрекъснато хвърляше погледи към писалището му и сега дори тръгна натам. Уест я изпревари и сграбчи бележката. Съдържаше само един ред.
— Какво е това?
— Нищо! Дай ми го!
Той отстрани ръката й и зачете:
На същото място, утре вечер.
— Нищо ли? Нищо? — Кожата на Уест настръхна от ужас. Той размаха бележката пред лицето й, но тя се врътна демонстративно и без да каже нищо, отпи нова глътка от чашата си. Уест изскърца със зъби.
— Лутар е, нали?
— Не съм казала подобно нещо.
— Няма и нужда. — Бележката изчезна, смачкана в юмрука му. Всяко мускулче в тялото му се напрегна и потрепери и той почти тръгна към вратата. Всичко, което искаше сега, бе да докопа дребното копеле и да го удуши с голи ръце, но в последния момент намери сили да се овладее и обмисли трезво ситуацията.