— Арди… — Усещането бе толкова силно, че едва се сдържа да не повърне, докато изговаряше името й. Усети надигането на жлъчка в гърлото си и гласът му прозвуча дрезгаво и гърлено. — Толкова съжалявам… толкова съжалявам. Добре ли си?
— Била съм и по-зле. — Тя бавно вдигна ръка и докосна устни с върха на пръстите си. Кръвта се размаза по устата й.
— Арди… — Едната му ръка се протегна към нея, но той веднага я отдръпна. Не можеше да е сигурен, че няма да я нарани отново. — Съжалявам…
— Той винаги съжаляваше. Не помниш ли? След това винаги ни прегръщаше и плачеше. Винаги съжаляваше, но това не го спираше следващия път да направи същото. Забравил ли си?
Уест се задави в опита си да потисне напиращото гадене в устата си. Да бе почнала да му крещи, да го бе налагала с юмруци, щеше да му е по-лесно да го понесе. Но само не това. Беше се опитал да не мисли никога повече за това, но така и не бе успял да го забрави.
— Не съм забравил. Помня.
— Мислиш ли, че когато ти замина, той спря? По-лошо стана. Но вече трябваше да се крия сама. Мечтаех, че един ден ти ще си дойдеш, ще се върнеш и ще ме спасиш от него. Но ти когато се върна, не беше за дълго, нищо между нас не бе същото и ти не направи нищо.
— Арди… не знаех…
— Знаеше, но успя да се отървеш. По-лесно ти бе да не правиш нищо. Да се преструваш. Разбирам те и, знаеш ли, дори не те виня. Да знам, че поне ти се отърва, ми носеше известна утеха. Денят, в който той умря, бе най-щастливият в живота ми.
— Арди, той беше наш баща…
— О, да. Забравих, късметът ми. Лошият ми късмет с мъжете. Плаках на гроба му като истински предана дъщеря. Плаках, докато накрая останалите опечалени не ме помислиха за откачена. Легнах си същата вечер, но не заспах. Измъкнах се крадешком от къщата, отидох на гроба му, постоях за секунда-две над него… после се изпиках отгоре! Вдигнах долната си риза, клекнах и се изпиках отгоре му! И през цялото време си мислех — никога повече няма да бъда кучето на някой господар!
Тя избърса кръвта от носа с опакото на ръката си.
— Трябваше да ме видиш как засиях от радост, когато разбрах, че ще ме вземеш при себе си! Препрочитах писмото отново и отново. Жалките ми, детински мечти оживяха наново. Надежди, а? Шибано проклятие! Отивам да живея при брат ми. При моя защитник. Той ще се грижи за мен, ще ми помогне. Сега може би дори аз ще имам живот! Но го заварих променен. Пораснал. Първо ме игнорира, после ме поучава, накрая ме удари и сега съжалява. Какъвто бащата, такъв и синът!
Уест простена. Тя сякаш забиваше игла в него, точно през черепа. Но дори това му беше малко. Тя беше права. Той я бе изоставил. Не днес, преди много време. Докато си бе играл с оръжия и бе целувал задниците на хора, които го презираха, сестра му бе страдала. От него се искаше минимално усилие, но той избра да не го направи. Всяка прекарана минута с нея сега добавяше тежест към вината му, която тегнеше като камък в гърдите, повличаше го надолу, задушаваше го.
Тя пристъпи напред.
— Може би ще отида сега да се видя с Джизал. Може и да е най-малоумният идиот в целия град, но смятам, че никога не би ми вдигнал ръка, не мислиш ли?
Арди избута брат си от пътя си и тръгна към вратата.
— Арди! — Уест хвана ръката й. — Моля те… Арди… съжалявам…
Тя се обърна и изплю кървава плюнка върху униформата му.
— Това ти е за съжаленията, копеле!
Вратата се затръшна в лицето му.
Всеки боготвори себе си
Присвила очи, Феро гледаше втренчено големия бял, той, на свой ред, също я гледаше втренчено. Това продължаваше вече известно време, не непрекъснато, но горе-долу. Гледаха се. Всичките бели бяха грозници, но този беше по-специален.
Беше направо отвратителен.
Феро осъзнаваше, че и тя има немалко белези, че лицето й е загрубяло от слънцето, вятъра и дългите години в пустошта, но бледата кожа на този тук беше направо като стар, видял стотици битки, щит — кълцан, рязан, дран и изкривен. Истинска изненада бе да види живи очи на толкова опустошено лице, но ето че те бяха такива и гледаха право в нея.
Определи го като опасен тип.
Не просто голям, но и силен. По животински силен. Може би тежеше два пъти колкото нея и дебелият му врат бе целият в изпъкнали жили. Усещаше силата, която струи от него. Нищо чудно да може да я вдигне с една ръка, но това не я притесни, за целта ще трябва първо да я хване. Многото маса и сила правят човека бавен.
А бавен и опасен не вървят ръка за ръка.
Белезите му също не я тревожеха. Те просто показваха, че се е бил в доста битки, но не и че ги е спечелил. Друго я притесняваше. Начинът, по който седеше — неподвижно, но нащрек. Готов за действие. Търпелив. А също и очите му — хитри, предпазливи, прескачаха от нея към различни части от стаята и пак обратно. Тъмни, наблюдателни, разумни. Преценяваха я. Имаше дебели, изскочили вени по ръцете, но пръстите му бяха дълги, говореха за интелект и имаха черни черти мръсотия под ноктите. От единия му пръст бе останало само късо, бяло чуканче. Като цяло тази комбинация не се хареса на Феро. Надушваше опасност в нея.