Чукането се разнесе отново, силно и настоятелно. Сякаш някой наистина иска да му бъде отворено, преди да е съборил вратата.
— Идвам! — изкрещя Глокта, докато се изправяше от масата с омекнали крака. — Ей сега идвам! — Той взе бастуна си и закуца към входната врата. Пое дълбоко въздух и се зае с бравата.
Не беше Фрост, нито Северард. Не беше и Гойл, с неговите практици изроди. Беше един доста по-неочакван посетител. Глокта повдигна озадачено вежди и се подпря на рамката на вратата.
— Майор Уест, каква изненада.
Понякога, когато стари приятели се срещат, нещата между тях поемат постарому почти незабавно. Приятелството им тръгва отново, сякаш непрекъснато и недокоснато от годините. Понякога, но не и сега.
— Инквизитор Глокта — смотолеви неуверено Уест. Личеше, че е притеснен. — Извинете, че ви безпокоя по това време.
— Няма нищо — отвърна Глокта с ледено официален тон.
— Мога ли да вляза? — Майорът почти сгърчи от неудобство лице при тези думи.
— Разбира се — отвърна Глокта, затвори вратата и последва Уест във всекидневната. Майорът се напъха в един от фотьойлите, Глокта избра друг. За момент останаха така, седнали един срещу друг, без да продумат. Какво ли иска, особено по това време? Глокта разгледа внимателно лицето на стария си приятел под светлината от огъня и единствената свещ на масата. Осъзна, че Уест е променен. Изглежда остарял. Косата му изтъняваше по темето и започваше да се прошарва по слепоочията. Беше блед, изпит, с почти хлътнало навътре лице. Разтревожен е. Смазан. Направо на ръба. Уест огледа скромната всекидневна, малкия огън, сиромашкото обзавеждане, после погледна предпазливо към Глокта и веднага след това обратно към пода. Беше изнервен, сякаш нещо отвътре не му даваше мира. Най-малко не се чувства уютно. И така трябва.
Уест явно не възнамеряваше да наруши мълчанието, затова Глокта го направи вместо него.
— Е, колко време мина, а? Като изключим, естествено, онази вечер в града, тя не се брои нали?
Споменът за неприятните обстоятелства около последната им среща останаха за известно време помежду им, после Уест се покашля.
— Девет години — каза той.
— Девет години. Гледай ти. Девет години, откакто за последно стояхме на билото. Двама приятели, заедно, загледани към реката. Гледахме към всичките онези гуркули от другата страна. Сякаш оттогава мина цяла вечност, не мислиш ли? Девет години. Помня как ме молеше да не слизам долу, помня, но аз не исках и да чуя. Ама че глупак бях тогава, а? Мислех си, че съм последната ни надежда. Смятах се за недосегаем.
— Ти ни спаси тогава. Спаси цялата ни армия.
— Така ли направих? Колко хубаво. Смея да твърдя, че ако тогава бях умрял на онзи мост, сега статуята ми щеше да е навсякъде. Жалко, че не стана така. Жалко за всички.
Уест замижа с очи и се размърда от неудобство на стола си. Изглеждаше още по-притеснен.
— Потърсих те след това… — смотолеви той.
Потърсил си ме? Мамка му, колко благородно от твоя страна. Истински приятел си ти. Никак не ми помогна това обаче, продължавам да съм в непрекъснати мъки с този мой крак, накълцан на кайма. А това бе просто началото.
— Не си дошъл да си говорим за доброто старо време, нали, Уест?
— Не… не, не съм. Идвам заради сестра ми.
Глокта замълча. Не бе очаквал подобен отговор.
— Арди?
— Да, Арди. Скоро тръгвам за Англанд и… надявах се, че може би ти ще се съгласиш да я наглеждаш, докато ме няма. — Очите на Уест нервно потрепнаха. — Ти винаги си имал добър подход с жените… Санд. — Глокта направи гримаса при споменаването на първото му име. Никой вече не го наричаше така. Никой, освен майка ми. — Винаги намираш правилния подход към тях. Помниш ли онези три сестри? Как се казваха? И трите ги омая. — Уест се усмихна, но Глокта остана сериозен.
Помнеше, но тези му спомени вече бяха избледнели, безцветни и далечни. Това са спомени на друг човек. Мъртъв човек. Животът ми започна отново в онзи гуркулски затвор. Спомените ми оттам са доста по-реални. След завръщането си оттам лежах в леглото като труп в тъмното, чаках да видя приятелско лице, но приятелите така и не дойдоха. Глокта погледна Уест и знаеше, че очите му са студени като камък. Мислиш си, че ще ме спечелиш с честното си лице и разкази за миналото? Правиш се на отдавна изгубено куче, което най-после се е върнало у дома? О, не, имам повече мозък в главата си. Не струваш, Уест. Вониш на предателство. И този спомен поне е мой.
Глокта бавно се облегна назад.
— Санд дан Глокта — промърмори той, сякаш припомняйки си отдавна забравено име. — Какво стана с този човек, а, Уест? Спомняш ли си го този твой приятел, този бляскав младеж, красив, горд, безстрашен? Помниш ли какъв вълшебен подход имаше към жените? Колко обичан и уважаван бе от всички и навсякъде? За какви велики дела бе предопределен?