Уест го погледна, неуверен и озадачен, но не каза нищо.
Глокта рязко се наведе напред и разпери длани върху масата. Устните му се извиха назад и оголиха остатъците от зъбите му.
— Мъртъв е! Умря на онзи мост! И знаеш ли какво остана от него? Една шибана останка с неговото име! Една куцаща, прокрадваща се сянка! Един недъгав призрак, вкопчен в живота, както миризмата на пикня се вкопчва в просяка. И няма приятели, тази гнусна останка, няма нужда от такива! Сега се разкарай от тук, Уест! Връщай се при Варуз, при Лутар, при останалите празни човешки обвивки! Никого не познаваш вече тук! — Устните му потрепериха и той се изплю от отвращение. Не бе сигурен от кого в момента бе отвратен повече — от Уест или от себе си.
Майорът примигна и устата му безмълвно се раздвижи. Изправи се разтреперан на крака.
— Съжалявам — каза той през рамо.
— Не думай! — изкрещя Глокта и пристъпи напред, като изтика Уест към вратата. — Другите, те бяха с мен, докато имаха полза, докато се издигах нагоре. Винаги съм го знаел. Когато се върнах, въобще не бях учуден, че не искат повече да имат нищо общо с мен. Но теб, Уест, теб винаги съм смятал за по-добър приятел, за по-добър човек. Мислех си, той поне ще дойде да ме види. — Повдигна рамене. — Явно съм грешал.
Глокта му обърна гръб, загледа се в огъня и зачака шума от затварянето на входната врата.
— Тя не ти ли каза?
— Кой? — извърна се Глокта.
— Майка ти.
— Майка ми? Да ми каже какво?
— Идвах. Два пъти. Веднага щом разбрах, че си се върнал, дойдох да те видя. Майка ти ме отпрати още на портите на имението ви. Каза, че си твърде зле да приемаш посетители, че не искаш повече и да чуваш за армията и най-вече за мен. Няколко месеца по-късно пак дойдох. Смятах, че ти дължа поне това. Този път тя изпрати един от прислужниците да ми каже да си вървя. По-късно чух, че си постъпил в Инквизицията и си заминал за Англанд. Реших, че по-добре да не мисля повече за теб… до онази вечер… в града.
На Глокта му трябваше малко време да обмисли чутото и в един момент установи, че е зяпнал пред Уест. Толкова е просто. Никакъв заговор. Никаква внимателно планирана конспирация. За малко да се засмее при мисълта колко просто и елементарно е всичко. Майка ми го е отпратила, а аз нито за миг не се усъмних в убеждението си, че никой не е дошъл да ме види. Тя мразеше Уест. Крайно неподходящ приятел, далеч под социалното ниво на скъпоценния й син. Нищо чудно, че е винила него за случилото се с мен. Трябваше да се досетя, но бях прекалено зает да се валям в болка и самосъжаление. Прекалено зает с мелодрами. Глокта преглътна.
— Идвал си? — попита.
— Много ясно — повдигна рамене Уест.
Е, а сега какво? Мога само да се опитам да оправя нещата. Глокта примигна и въздъхна дълбоко.
— Много… ъъъ… съжалявам. Забрави какво казах, ако можеш. Моля, седни. Искаше да ми кажеш нещо за сестра си.
— Да. Да, сестра ми. — Навел глава, Уест се върна бавно до стола. Лицето му пак придоби тревожно, виновно изражение. — Скоро тръгвам за Англанд и не знам кога ще се върна… и дали изобщо ще се върна… тя няма никакви приятели в града и… мисля, че сте се виждали веднъж, когато ни беше на гости.
— Разбира се, всъщност, видях я и съвсем наскоро.
— Така ли?
— Да. Заедно с общия ни приятел, капитан Лутар.
Лицето на Уест пребледня още повече. Има нещо, което не ми казваш. Но Глокта не искаше да слага прът в колелата на единственото си приятелство, не и след като току-що бе съживено. Той замълча и след малко майорът продължи:
— Животът й… беше доста тежък. Можех да направя нещо за нея. Трябваше да направя нещо. — Той заби поглед в масата и мускулите на лицето му се изкривиха от болезнена тръпка. Познавам това усещане. Любимо ми е. Ненавист към самия себе си. — Вместо това, оставих други неща да занимават мислите ми, исках силно да забравя, престорих се, че всичко е наред. И тя страда много заради мен. — Задави се и преглътна мъчително. Устните му се разтрепериха и той ги покри с ръка. — Аз съм виновен… ако нещо се случи с нея… — Раменете на майора се разтресоха. Глокта повдигна учудено вежда. Естествено, беше свикнал с мъже, които плачат в негово присъствие. Но обикновено първо им показвам инструментите си.
— Хайде, Колем, това не ти е присъщо. — Глокта бавно се пресегна през масата, почти размисли дали да не отдръпне ръката си, но вместо това потупа неловко рамото на хлипащия си приятел. — Сбъркал си, но нима всички не правим грешки понякога? Грешките остават в миналото и могат да бъдат поправени. Винаги можеш да оправиш нещата, нали? Какво става? Аз ли казвам това? Инквизитор Глокта утешава някого? Но думите му изглежда подействаха на Уест. Той вдигна глава, избърса носа си и погледна обнадеждено Глокта с насълзени очи.