Три дървета се намръщи и се замисли какво да каже. Добре, че той беше главатар, защото Кучето не можа да се сети нищо, което би казал на негово място. След минута Три дървета заговори — бавно, като изчезващата при залез-слънце светлина.
— Тук лежи един слаб човек. Толкова, че дори името му бе Слабака. Такова име, това май е шега, а? Беше най-слабият, когото намериха да се изправи срещу Деветопръстия. Може и да бе слаб боец, но аз казвам, че имаше силно сърце.
— Така е — каза Мрачния.
— Силно сърце — каза Тъл Дуру.
— Най-силното — добави Кучето със заседнала в гърлото буца.
Три дървета кимна.
— Иска се много кураж да посрещнеш смъртта си, както той го направи. Сам да тръгнеш към нея, по своя воля и без да се жалваш. И не заради себе си, а за други, които дори не познаваш. — Три дървета стисна зъби и замълча с прикован в земята поглед. Останалите го последваха. — Това искам да кажа само. Връщай се при пръстта, Форли. Сега ние обедняхме, а земята стана по-богата с тебе в нея.
Дау коленичи и постави ръка на пресния гроб.
— Обратно при пръстта — каза той. За момент на Кучето му се стори, че на върха на носа му се търкулна сълза, но пък можеше и да е просто от дъжда. Все пак, това е Дау Черния. Той се изправи и се отдалечи с наведена глава към конете. Останалите го последваха.
— На добър час, Форли — каза Кучето. — Край на страха.
Реши, че сега той е страхливецът на групата.
Страдание
Джизал не беше доволен. Арди още я нямаше. Тя никога не закъсняваше. Независимо от уговореното място на срещата им, тя винаги беше там преди него. Не му харесваше самият факт, че я чака. Мисълта, че очаква с нетърпение следващата й бележка, достатъчно го глождеше отвътре. Това, че виси тук като някой идиот, го караше да се чувства допълнително поробен.
Джизал погледна към сивото небе. Започваха да падат капки дъжд и това напълно отговаряше на настроението му в момента. От време на време усещаше някоя капка да бодва като тънка игла лицето му. Гледаше как дъждът прави малки кръгчета по сивата повърхност на езерото и чертае бледи струйки по зеленото на дърветата и сивото на околните сгради. Капките замъглиха тъмното очертание на Кулата на Създателя. Джизал я погледна с явна неприязън.
Не знаеше какво да мисли вече за нея. Цялата разходка му се стори като един трескав кошмар и точно като лош сън, той реши да не обръща внимание, да се престори, че никога не се е случвал. И можеше да успее, ако проклетата грамада не се извисяваше над всичко. В момента, в който излезеше навън, крайчецът на окото му винаги улавяше част от нея и тя започваше да му напомня за един скрит под повърхността и пълен с мистерия свят.
— Проклета да е — промърмори той. — Проклет да е и този ненормалник Баяз.
Погледна мокрите поляни. Дъждът беше прогонил хората от парка и Джизал за пръв път от много време го виждаше така пуст. Двама мъже с натъжен вид седяха апатично на една пейка и дъвчеха личните си несгоди и тук-там се виждаше по някой забързан за някъде минувач. Един се запъти към него. Беше облечен в дълга пелерина с качулка.
Лошото настроение на Джизал се изпари. Тя е, сигурен е, че е тя. Беше придърпала качулката ниско над лицето си. Вярно, беше хладно, но Джизал реши, че Арди леко преиграва. Все пак, радваше се да я види. Ужасно много се радваше. Усмихна се и забърза да я пресрещне. Тогава, когато бе само на няколко крачки от него, тя вдигна качулката си.
Джизал застина от ужас. По цялата й буза, около окото и единия край на устните й имаше огромна синина! Замръзна на място и за момент му се прииска той да е пострадалият, не тя. Със сигурност болката щеше да е по-малко. Осъзна, че едната му ръка е върху устата и очите му са изскочили от ужас като на малко момиче при вида на паяк в банята, но не можа да се овладее.
Арди го изгледа сърдито.
— Какво? За пръв път ли виждаш синини?
— Е, не, но… добре ли си?
— Естествено, че съм добре. — Тя го заобиколи и тръгна по алеята. Трябваше да побърза, за да я настигне. — Нищо ми няма. Просто паднах. Непохватна глупачка съм. От край време. Цял живот. — На Джизал му се стори, че долови горчивина в думите й.