На доковете цареше оживление, нетипично дори за тях. Кейовете кипяха от хора и въздухът трептеше от гласовете им. По подвижните мостове към корабите се изливаше неспирен поток от войници и продоволствие. Повдигаха се сандъци, търкаляха се бурета, хиляди коне с пяна на устата и обезумели от страх очи биваха теглени и изтиквани към палубите. Цареше грандиозен хаос. По палубите тичаха мъже, пъшкаха и ръмжаха, докато теглеха подгизнали въжета, напрягаха мускули върху дървени лостове, потяха се, крещяха и се хлъзгаха по мокрото от ситния дъжд дърво.
Навсякъде по кейовете се прегръщаха хора, целуваха се, махаха с ръце. Жени се сбогуваха с мъжете си, майки със синове, деца с бащите си, всичките еднакво мокри от дъжда. Едни се държаха, други плачеха и ревяха. Трети гледаха безразлично: просто зяпачи, дошли да се полюбуват на какофонията.
Джизал наблюдаваше всичко това, облегнат на олющения борд на кораба, който щеше да го отведе до Англанд, и за него нищо от случващото се не бе от значение. Беше в мрачно настроение, носът му течеше, а косата бе залепнала за главата му. Арди не беше на доковете, но той навсякъде виждаше нея. Чуваше гласа й над хорската глъч, викаше него. Зърваше я с периферното си зрение. Гледаше към него и караше дъха му да спира. Аха да вдигне ръка да й махне и усмивката да грейне на лицето му, но после виждаше, че не е тя. Друга тъмнокоса жена се усмихваше на друг войник. И с всеки следващ път разочарованието му растеше.
Сега осъзна каква огромна грешка допусна. Защо й каза да го чака? Да чака какво? Той не може да се ожени за нея и това е факт. Невъзможно. Но от самата мисъл за това как тя поглежда друг мъж, му прималяваше. Чувстваше се опустошен.
Любов. Мразеше мисълта за това, но какво друго можеше да бъде? Винаги бе гледал с презрение на самата идея за любовта. Глупава дума. Дума, която некадърни поети повтарят до припадък и с която жените си чешат езиците. Нещо от детските приказки, което няма място в истинския живот, където отношенията между мъж и жена се свеждат до чукане и пари. При все това, ето го сега, затънал в ужасното блато на страх и вина, на похот и смущение, на загуба и страдание. Любов. Ама че проклятие.
— Как ми се иска да видя Арди — промърмори замислено Каспа.
— Какво? Какво каза? — Джизал се обърна към него и го изгледа свирепо.
— Че е невероятна гледка. — Лейтенантът вдигна извинително ръце. — Само това казах.
След последната игра на карти всички бяха станали много внимателни в негово присъствие, все едно го чакаха всеки момент да избухне отново.
Джизал се обърна намусено към тълпата на брега. В момента долу бе настъпила някаква суматоха. Един ездач си проправяше път през тълпата. Пришпорваше, плувнал в пот, кон и крещеше: „Мърдай!“ Дори в дъжда, крилете на шлема му блестяха ярко. Рицар вестител.
— Лоши новини за някого — промърмори Каспа.
— Май за някого от нас — кимна Джизал.
Наистина, онзи се насочи право към техния кораб, като оставяше след себе си следа от смаяни и ядосани войници и работници. Рицарят скочи от седлото и се изкачи с широка крачка по подвижния мост. Гледаше мрачно, лъснатите му до блясък брони бяха покрити със ситни капчици и подрънкваха при всяка стъпка. Тръгна право към Джизал и Каспа.
— Капитан Лутар?
— Да — отвърна Джизал. — Сега ще доведа полковника.
— Няма нужда. Съобщението ми е до вас.
— Така ли?
— Върховният правозащитник Маровия ви вика в кабинета си. Незабавно. По-добре вземете коня ми.
Джизал го погледна намръщено. Не му харесваше тази новина. Не виждаше друга причина за това, рицар вестител да носи съобщение лично до него, освен задето бе един от влезлите в Кулата на Създателя. Не искаше да има нищо общо повече с това. Искаше да забрави за цялата случка, а също и за Баяз, северняка и отвратителния, сакат инквизитор.
— Върховният правозащитник чака, капитане.
— Да, разбира се. — Явно нищо не можеше да се направи по въпроса.
— А, капитан Лутар! Каква чест е да ви видя отново! — Джизал въобще не се изненада да види ненормалника Сулфур дори тук, пред сградата, в която беше кабинетът на лорд Маровия. Всъщност онзи вече не му изглеждаше луд — беше просто човек, дошъл от един напълно побъркан свят. — Невероятна чест! — продължи да дрънка Сулфур.
— За мен също — отвърна сковано Джизал.
— Истински късмет е да се засечем отново, при положение че и двамата заминаваме съвсем скоро! Господарят ми има толкова задачи за мен. — Той въздъхна дълбоко. — Направо дъх не мога да си поема.