— Разбирам те.
— Та така, радвам се да ви видя, още повече като победител в Турнира! Между другото, гледах всичките ви дуели, истинска привилегия. — Той се усмихна широко и различните му очи грейнаха радостно. — А като си помисля само, че искахте да се откажете. Ха! Обаче не го направихте, точно както си мислех и аз! Така е, не се отказахте и сега ще получите възнаграждението си! Краят на света — прошепна той, сякаш се боеше, че ако повиши глас, ще урочаса всичко. — Самият Край на света, представяте ли си? Завиждам ви, така ви завиждам!
— Моля? — примигна неразбиращо Джизал.
— Моля! Ха! „Моля“, ама и вие! Направо сте неустрашим! Неустрашим!
При тези думи Сулфур тръгна по мокрия Площад на маршалите, като не спираше тихо да се подхилква. Джизал остана така смаян, че забрави да го нарече проклет идиот, след като се бе отдалечил достатъчно, че другият да не го чуе.
Един от многото чиновници на Маровия го въведе в празно и кънтящо от ехото на стъпките им преддверие. Застана пред огромна, двойна врата и почука. Отвътре му отговориха и той отвори едната част и застана почтително отстрани, за да пропусне Джизал покрай себе си.
— Можете да влезете — каза тихо той, след като бяха стояли така за известно време.
— О, да, да, разбира се.
В просторната стая цареше зловеща тишина. Мебелировката беше учудващо оскъдна за такова огромно помещение. Стените бяха облицовани с ламперия, а малкото намиращи се вътре мебели бяха свръхмасивни, сякаш да пасват на много по-големи посетители от такива като Джизал. Той се почувства така, сякаш влизаше вътре за собствения си съдебен процес.
Върховният правозащитник седеше зад огромна, полирана маса. Усмихна се приветливо и донякъде състрадателно на влезлия Джизал. Отляво на Маровия седеше Варуз и се взираше настойчиво в собственото си отражение в масата. Джизал не мислеше, че тази гледка може да го потисне повече, но при вида на третия присъстващ в стаята осъзна колко е сбъркал. Баяз го дари с обичайната си самодоволна усмивка. Затварянето на вратата зад гърба му го докара до паника: тихото изщракване на езика в бравата му прозвуча като звука на затварянето на резе на затворническа килия.
Баяз се изправи и обиколи масата.
— Капитан Лутар, много се радвам, че успяхте да се присъедините към нас. — Той стисна в две ръце мократа длан на Джизал и го поведе през стаята. — Благодаря ви, че дойдохте. Много благодаря.
— Ъъъ, няма защо. — Все едно имах избор, помисли си Джизал.
— И сега сигурно се чудите за какво е всичко това. Нека ви обясня. — Баяз се дръпна назад и се подпря на ъгъла на масата, заприлича на мил чичо, който разказва история на племенника си. — Аз и няколко мои спътници — добре подбрани, все ценни хора, — поемаме на славно пътешествие! Епично пътуване! Вълнуващо приключение! Напълно съм уверен, че ако успеем с нашето начинание, хората ще разказват историите за това с години. Дълги години. — Баяз повдигна въпросително вежди и челото му се сбръчка. — Е? Какво ще кажете?
— Ъ… — Джизал нервно погледна към Маровия и Варуз, но те с нищо не му подсказаха какво става. — Ако позволите да попитам?
— Ама разбира се, Джизал — мога да те наричам Джизал, нали?
— Да, ъъъ, да, предполагам. Проблемът е, че… чудех се, какво общо има това с мен?
— Не ни достига един човек — усмихна се Баяз.
Настъпи дълго и тягостно мълчание. Една капка намери пътя си до върха на един кичур от косата на Джизал, пробяга по носа му и капна на пода пред краката му. Ужасът изпълзя от дълбините на стомаха му и бавно започна да сковава цялото му тяло, чак до върха на пръстите на ръцете.
— Аз? — изграчи Джизал.
— Пътят ще е дълъг, тежък и много вероятно осеян с опасности. Имаме много врагове двамата с теб. Повече, отколкото можеш да си представиш. Имаме нужда от добър фехтовач и не се сещам за по-добър от теб — самия победител в Турнира.
Джизал преглътна смутено.
— Оценявам предложението, наистина, но се страхувам, че трябва да откажа. Надявам се, разбирате, моето място е в армията. — Джизал отстъпи колебливо към вратата. — Тръгвам на север. Корабът ми ще отплава всеки момент и аз…
— Боя се, че той вече отплава, капитане. — Топлият глас на Маровия накара Джизал да закове на място. — Няма нужда да се безпокоите повече за това. Вие не заминавате за Англанд.
— Но, ваша чест, ротата ми…
— Ще се справи и с друг командир. — Усмивката на Маровия бе съпричастна, разбираща, но непреклонна. — Оценявам загрижеността ви, наистина, но според нас това пътуване е по-належащо. Важно е Съюзът да участва в начинанието по точно този начин.
— От първостепенна важност е — неохотно добави Варуз. Джизал погледна тримата възрастни мъже. Нямаше измъкване. Това ли е наградата му за победата в Турнира? Някакво шантаво пътуване до кой знае къде, в компанията на побъркан старец и тълпа диваци? Прииска му се никога да не се бе захващал с фехтовка. Да не се бе докосвал никога до оръжие. Но сега от подобни пожелания нямаше смисъл. Нямаше връщане назад.