Отнякъде със свистене долетя нож и се заби с глух звук в рамото на Кървавия девет. Беше черният с халките на ушите. Беше го хвърлил от другата страна на масата и сега се усмихваше, доволен от постижението си. Груба грешка. Кървавия девет тръгна към него. Вторият нож проблесна покрай него и издрънча в стената отзад. Той скочи върху масата и изнесе тежкото острие силно назад.
Тъмнокожият избегна първия замах, а също и втория. Беше бърз, хитър и умен, но не достатъчно. Третият замах го улучи отстрани. Не постигна много. Просто разтресе ребрата му и го повали с вик на колене. Последният удар беше значително по-добър. Ръка и желязо описаха кръг и острието се вкопа в устата на маскирания. Главата му се отвори наполовина и изпръска стената с кръв. Кървавия девет измъкна ножа от рамото си и го захвърли на пода. От раната бликна кръв и образува огромно, топло петно отпред на ризата на северняка.
Той сведе глава и потъна в мисли за отронващи се от дърветата листа, които се носят по земята. Друг маскиран скочи към него, замахна с две ръце и късият му меч разсече въздуха до него. Преди да успее да замахне пак, лявата ръка на Кървавия девет стисна двете му ръце върху дръжката на меча. Мъжът започна безуспешно да се дърпа и бори. Хватката на Кървавия девет беше здрава като скала и неуморна като прилива на морето.
— Такива като теб значи изпращат срещу мен? — Той изтласка маскирания към стената и затегна хватката си около ръцете му. Извъртя късия меч към гърдите на онзи. — Това е истинска обида, мамка му! — изрева Кървавия девет и набучи маскирания на собствения му меч.
Човекът започна да пищи зад маската си, а Кървавия девет да върти острието в гърдите му и да се смее истерично. На Логън можеше и да му дожалее, но той сега не беше тук, а Кървавия девет бе по-безмилостен и от зимата. Продължи да пронизва, да сече, да се смее. Писъците се надигаха и секваха и телата падаха едно след друго на каменния под. Пръстите му се хлъзгаха от кръвта и той ги избърса в дрехите си, по ръцете си, по лицето си — както си му беше редът. Онзи до камината седеше отпуснат, с килната назад глава. Очите му се взираха в тавана. Бяха станали част от мъртвия камък зад гърба му. Кървавия девет разцепи лицето му с меча, ей така, да е сигурен. По-добре да не оставя място за съмнения. Другият, онзи със секирата, пълзеше по корем към вратата. Потрошените му крака се влачеха изкривени зад него, докато той стенеше и виеше при всяко движение.
— Тишина! — Тежкото острие на меча разби черепа му и изпръска с кръв каменния под.
— Още — прошепна Кървавия девет и стаята се завъртя пред очите му, докато той търсеше следващия труп. — Още! — изрева и отново избухна в смях. Стените се разсмяха с него, труповете също. — Къде са другите?
Съзря една тъмнокожа жена с нож в ръка и кървяща рана на лицето. Не приличаше на останалите, но щеше да свърши работа. Кървавия девет се ухили и тръгна бавно към нея с вдигнат над главата меч. Тя отстъпи, без да сваля жълтите си като на вълк очи от него, и мина от другата страна на масата. Едно тъничко гласче му прошепна, че тя не е враг, че е на негова страна. Жалко.
— Северняк, а? — попита една масивна фигура в рамката на вратата.
— Да, кой пита?
— Каменотрошача.
Този беше едър, много голям, а също здравеняк и див като звяр. Пролича си, когато отмести настрана шкафа пред вратата с тежкия си ботуш и пристъпи напред. Изпочупените съдове изхрущяха под тежките му стъпки. Това, естествено, не впечатли и най-малко Кървавия девет — той беше създаден да прекършва такива здравеняци. Тъл Дуру Буреносния беше дори още по-голям, Руд Три дървета беше по-корав, а Дау Черния беше с пъти по-див и свиреп. И Кървавия девет ги прекърши — и тях, и много други покрай тях. Колкото по-големи, корави и свирепи бяха те, толкова по-брутален ставаше той.
— Май искаш да кажеш Каменодрискача — изсмя се Кървавия девет. — И к’во? За мен си просто следващият труп, нищо повече! — Той вдигна пред лицето си лявата си, омазана с кръв ръка, разпери пръсти и се ухили през дупката на мястото на безименния си пръст. — Наричат ме Кървавия девет.
— Да бе! — Каменотрошача отскубна маската от лицето си и я запрати на пода. — Лъжец! Много мъже в Севера са загубили пръсти. Не са всичките Деветопръстия!