— Търпението ми се изчерпва — каза той.
Разнесе се звукът на пръскаща се, хвърлена от много високо, стъклена бутилка и най-близкият до него практик просто се пръсна. Нямаше гръм, а просто тихо шляпване. В един момент човекът пристъпваше с вдигнат меч към голия старец и в следващия полетя във всички посоки, разкъсан на хиляди малки парченца. Едно от парчетата плесна в стената до главата на Джизал. Ръката му се отпусна и сабята му издрънча в дъските на пода.
— Какво казваш? — изръмжа Първият магус на червенокосата.
Коленете на Джизал се разтрепериха. Устата му зина широко. Почувства ужасна празнина в стомаха си и въпреки това имаше чувството, че всеки момент ще повърне. По лицето му имаше пръски кръв, но той не посмя да вдигне ръка да ги избърше. Зяпна невярващо голия мъж насред стаята. Току-що пред очите му този добронамерен, глуповат старец за секунда се превърна в брутален и безмилостен убиец.
Червенокосата за момент застина на място с облещени като чинии очи. Лицето й бе опръскано с кръв и парченца плът и кости. После тя бавно се отдръпна към вратата. Другият практик я последва и за малко не се спъна в крака на Деветопръстия от нетърпение да напусне стаята. Всички останали бяха застинали като статуи. Джизал чу тежките, забързани стъпки на практиците отвън в коридора. Спасяваха си живота с бягство. Почти им завидя. Те очевидно успяха да се спасят, а той оставаше в капана на този кошмар.
— Тръгваме незабавно! — изкрещя Баяз и присви очи, все едно изпитваше болка. — Веднага, след като си обуя панталоните. Лонгфут, помогни му! — подвикна той през рамо.
Като никога, брат Лонгфут беше загубил дар слово. Примигна неразбиращо, изправи се зад масата и се надвеси над припадналия северняк. Отпори парче плат от опърпаната си риза, което да използва за превръзка. Свъси вежди, сякаш не знаеше откъде да започне.
Джизал преглътна мъчително. Продължаваше да стиска дръжката на сабята си, но не мислеше, че ще има сили да я прибере обратно в ножницата. Навсякъде из стаята се въргаляха парченца от злощастния практик, бяха полепнали по стените, по тавана, по хората. Досега Джизал не бе виждал човек да умира, още повече по такъв потресаващ и неестествен начин. Предполагаше, че трябва да изпитва ужас, но вместо това усещаше само огромно облекчение. Дребните му тревоги вече изглеждаха нищожни и незначителни.
Той поне е жив — засега.
С каквото разполагаме
Подпрян на бастуна си, Глокта чакаше в тесния коридор. Чу силни гласове от другата страна на вратата.
— Казах, никакви посетители!
Той въздъхна. Имаше доста по-важни неща за вършене от това да стои тук на болния си крак, но беше дал думата си и искаше да удържи на обещаното. Намираше се в тесен, невзрачен коридор, в малка, невзрачна къща насред куп други като нея. Целият този район от града беше наскоро построен и се състоеше от долепени една до друга къщи със съвременна архитектура: наполовина камък, наполовина дърво, триетажни. Вероятно биха били подходящи за семейство с малко прислуга. Бяха стотици и напълно еднакви. Къщи за издигналата се прослойка от простолюдието. За класата на новобогаташите. Самодоволни, надути селяндури, сигурно би ги нарекъл Сълт. Банкери, търговци, занаятчии, собственици на магазини и чиновници. И вероятно някой фермер, успял да си купи градска къща, точно като тази тук.
Гласовете стихнаха. Глокта чу шум от движение, дрънчене на чаши и накрая вратата се открехна и прислужницата надзърна навън. Беше грозновато момиче с големи, влажни очи. Имаше изплашен и виновен вид. Свикнал съм. Всички в присъствието на инквизитор изглеждат виновни и уплашени.
— Тя ще ви приеме веднага — смотолеви момичето. Глокта кимна и затътри крака покрай нея.
Имаше неясни спомени от гостуването си в къщата на Уест едно лято, за седмица или две. Беше в Англанд и ще да е било преди дванайсетина години, въпреки че в момента му се струваха поне сто. Спомни си как всеки ден се дуелираха с Уест в двора на къщата и едно тъмнокосо момиче със сериозно лице винаги ги гледаше. Спомни си и съвсем скорошната среща с една млада жена в парка, която го попита как се чувства. Тогава имаше силни болки и едва успяваше да държи очите си отворени, затова в спомена му лицето й беше размазано. Поради това Глокта не знаеше какво точно да очаква, но едно бе сигурно, не очакваше да види синини. За момент дори се изненада. Добре го крия, обаче.
Единият й клепач беше подут, а под окото й имаше тъмно петно в преливащи се синьо, лилаво и кафеникаво. По-малко такова имаше и в ъгълчето на устата й. Устната й беше сцепена и върху раната имаше коричка. Глокта разбираше от синини, малцина знаеха повече от него в тази област. Няма съмнение, че не ги е получила при злополука. Това е дело на нечий юмрук, който не е замахнал без да иска. Той огледа грозните следи по лицето й и си спомни как старият му приятел Колем Уест плака във всекидневната и моли за помощ. Събра две и две.