Интересно.
През цялото време тя седеше с високо вдигната брадичка, обърнала пострадалата част от лицето си към него, сякаш го предизвикваше да каже нещо. Не прилича на брат си. Съвсем различна е от него. Не мисля, че ще я видя някога да рони сълзи, било то във всекидневната ми, или където и да било другаде.
— Какво мога да направя за вас, инквизиторе? — попита хладно тя. Глокта долови леко заваляне при изговарянето на думата „инквизиторе“. Пила е… но добре го прикрива. И не достатъчно, за да оглупее. Той стисна устни. Имаше странното чувство, че ще трябва много да внимава с нея.
— Не съм дошъл в качеството си на инквизитор. Брат ви ме помоли…
— Нима? — прекъсна го грубо тя. — Наистина ли? Идвате да видите дали не съм в леглото не с когото трябва, нали? — Глокта направи пауза, за да обмисли чутото, после тихо се засмя под мустак. Това беше наистина страхотно! Определено започвам да я харесвам!
— Нещо смешно ли казах? — сопна се тя.
— Извинете ме — отвърна Глокта и изтри с ръка сълзите от едното си око, — но прекарах две години в императорски затвор в Гуркул. И смея да твърдя, че ако в началото знаех, че ще пребивавам там и наполовина толкова дълго, щях да подходя доста по-организирано в опитите да сложа край на живота си. Прекарах, кажи-речи, седемстотин дни в мрак. Бях толкова близко до ада, колкото мислех, че е възможно да стигне жив човек. Но мисълта ми е, ако искате да ме накарате да се почувствам неудобно, ще ви е нужно нещо повече от неприлични приказки.
При тези думи Глокта я дари с най-отблъскващата си, беззъба усмивка. Малко хора имаха достатъчно здрави стомаси, за да понесат тази гледка за дълго, но тя не отмести очи и за секунда. Нещо повече, отвърна на усмивката му. Устните й се вдигнаха по-високо в единия си край и Глокта с изненада откри, че намира тази усмивка за подкупваща. Явно не е този верният подход.
— Всъщност брат ви ме помоли да се грижа да сте добре в негово отсъствие. По мое мнение, можете да вкарвате в леглото си когото си поискате, въпреки че по отношение на добрата репутация на младите дами преобладава мнението, че колкото по-малка е бройката, толкова по-добре. Естествено, за младите мъже важи точно обратното. Крайно несправедливо, но пък животът е несправедлив в толкова много други отношения, че на това дори не си струва да се обръща внимание.
— Хм, тук сте прав.
— Чудесно — каза Глокта, — ето че вече се разбираме. Виждам, че сте пострадала.
Тя повдигна рамене.
— Паднах. Непохватна глупачка съм.
— Разбирам ви. Аз съм същият глупак. Успях да си избия половината зъби и кълцах лявото си бедро, докато не го докарах до кървава пихтия. И вижте ме сега, сакат съм. Невероятно докъде те докарва глупостта, ако не й се обърне внимание навреме. Ние, непохватните, трябва да се поддържаме, не мислите ли?
Тя го погледна замислено и разтри синината на бузата си.
— Да, предполагам, че сте прав.
Витари, практикът на началник Гойл, седеше на стол срещу Глокта пред огромните, мрачни врати на кабинета на Сълт. Седеше не просто отпуснато, висеше от него, просната като мокър парцал. Дългите й крайници висяха отпуснато, главата й беше облегната назад на облегалката. Очите й мързеливо обхождаха стаята изпод натежали клепачи и от време на време се задържаха върху него за обидно дълго време. Нито веднъж не обърна глава, дори не помръдна мускул от тялото си, сякаш усилието щеше да й причини болка.
Което може би бе и самата истина.
Повече от очевидно бе, че е участвала в доста сериозна ръкопашна схватка. Шията й над черната яка беше една голяма синина от преливащи тонове. Около маската й имаше още синини, а през челото й минаваше дълга порезна рана. Едната й провиснала ръка беше дебело превързана, а кокалчетата на другата бяха целите издрани и покрити с корички. Отнесла е не един удар. Здрав бой е било и срещу някой, който си е разбирал от работата.
Малкото звънче подскочи и издрънча.
— Инквизитор Глокта — каза секретарят и се завтече да му отвори вратата, — Негово високопреосвещенство е готов да ви приеме.