Сърцето на Глокта подскочи.
— Аз ли?
— Браво, най-после започна да се учиш — каза ехидно Сълт. — Ти си новият началник в Дагоска.
— Аз?
— Хиляди поздравления, но надявам се, разбираш, че ще трябва да отложим тържествата за по-спокойни времена! Ти, Глокта, ти! — Сълт се наведе към него. — Иди в Дагоска и се разтършувай. Разбери какво се е случило с Давуст. Искам да оплевиш градината ни там. Да изкорениш всяко предателско стръкче. Намери ми всичко и всеки. Запали огън под краката им! Трябва да знам какво става там дори ако се наложи да въртиш самия лорд-губернатор на бавен огън!
— Да въртя лорд-губернатора на бавен огън?
— Да не би да има ехо в тази стая? — наежи се Сълт и се наведе още по-ниско. — Надуши гнилото и го изрежи! Отсечи го! Изгори го! Всичкото, където и да го откриеш! Ако трябва, ще поемеш защитата на града в свои ръце. Бил си в армията! — Той се пресегна и плъзна по масата лист пергамент. — Това е писмена заповед на краля, подписана от всичките дванайсет членове на Висшия съвет. Всичките дванайсет. Костваше ми много пот. Разполагаш с пълната власт в Дагоска.
Глокта погледна документа. Най-обикновено парче кремава хартия, малко, черно мастило и голям, червен печат в долния край. Ние, долуподписаните, предоставяме на предания служител на Негово величество, Санд дан Глокта, пълна власт и правомощия…
… Следваха няколко ситно изписани реда, а под тях две колони с имена. Нечетливи от мастилени петна букви, плавни завъртулки и почти неразгадаеми драскулки. Хоф, Сълт, Маровия, Варуз, Халек, Бър, Торликорм и всички останали. Влиятелни имена. Глокта почувства слабост, докато вземаше документа в двете си треперещи ръце. Тежеше.
— Не искам да се самозабравяш! Все още трябва да пипаш леко. Не можем да си позволим още един подобен срам, но гуркулите трябва да бъдат държани настрана, поне до приключване на неприятностите ни в Англанд. На всяка цена, разбираш ли?
Разбирам. Назначение в град, обграден от врагове и пълен с предатели и където един началник вече е изчезнал загадъчно. Повече ми прилича на нож в гърба, отколкото на повишение, но какво да се прави, ще работим с каквото разполагаме.
— Разбирам, архилекторе.
— Чудесно. Дръж ме в течение. Искам да ме засипваш с писма.
— Разбира се.
— Имаш двама практици, нали?
— Да, Ваше високопреосвещенство, Фрост и Северард. И двамата са много…
— Не са достатъчно! Там няма да може да се довериш на никого, дори на хора от Инквизицията. — Сълт се замисли за момент. — Особено на хора от Инквизицията. Подбрал съм ти шестима с доказани качества, включително практик Витари.
Моля, тази жена да ми надзърта през рамото?
— Но, архилекторе…
— Никакво „но“, Глокта! — изсъска Сълт. — Не ми пробутвай това „но“, не и днес! Не си и наполовина така сакат, колкото може да бъдеш, ясен ли съм?
— Моля за извинение. — Глокта сведе почтително глава.
— Но иначе добре разсъждаваш, нали? Виждам какво ти се върти в главата. Не искаш един от хората на Гойл да се меси в работата ти, нали? Е, преди да започне да работи с него, тя работеше при мен. Тя е стириянка, от Сипани. Хората там са студени като лед, а тя, повярвай ми, е най-студената измежду тях. Така че, няма за какво да се безпокоиш. Не и от Гойл. Не. Само от теб, а това е далеч по-лошо.
— За мен е чест и ще се радвам да работя с нея. Но ще бъда страшно внимателен.
— Радвай се колкото си искаш, само не ме подвеждай! Объркаш ли нещата, ще ти е нужно много повече от подобен лист хартия, за да отървеш кожата. На доковете чака кораб. Тръгвай. Незабавно.
— Разбира се, Ваше високопреосвещенство.
Сълт му обърна гръб и отиде до прозореца. Глокта тихо се изправи, тихо прибра стола обратно под масата и също така тихо излезе от кабинета. Докато много внимателно затваряше вратата, видя, че Сълт продължава да стои неподвижно пред прозореца със скръстени на гърба ръце. Едва след като езикът на бравата щракна, той осъзна, че е затаил дъх през целия път навън.