— Безсрамнико! — извика пресипнало баронесата. — Как се осмелявате?
Малкият слаб човек се смали съвсем, но черните му очички се забиха безстрашно във възбуденото лице на баронесата.
— Какво искате от мене? — изкрещя тя.
— Какво може да иска един беден, стар човек от благородната госпожа баронеса, чийто изтънчен син не плаща полиците си? И този син се държи надменно към мене, заплюва жена ми и закача дъщерите ми, когато идва у дома за пари… Вайдел Блюмхен не иска пари. — Той сложи смачканата банкнота отново пред баронесата. — Той не иска нищо друго, освен детето да бъде взето във фамилията, където му е мястото.
— Вие сте полудели! — извика уплашено баронесата. — Нямам желание да се занимавам с просяци. — Ако искате пари за тях, ще ви дам, колкото мога, ала момичето няма да прекрачи прага на този дом.
Розенбаум изпъна своята малка, прегърбена фигурка. Черните му очи засвяткаха възбудено.
— Добре, много добре! Тогава Розенбаум ще заговори, когато реши, че е дошло време за това. Давам още четири седмици срок на милостивата баронеса…
Гордата снага на жената се олюля. Тя вдигна като за отбрана ръка.
— Ако госпожа баронесата предпочита да говоря с господин барона…
— Не, не, Розенбаум, немислимо…
— Защо не? Господин баронът ще се зарадва на това, което ще му разкаже един честен стар, човек. И така, както казах: четири седмици срок. Момичето трябва да се върне в този дом.
— Как сте си представяли това? Да я вземем като прислужница ли?
Птичите очи погледнаха остро баронесата.
— Тя трябва да живее охолно като госпожа баронесата, да се облича в коприна и кадифе и да се радва и смее заедно с всички благородни люде…
— Какво? Не, детето не е за този дом! Аз се грижих за неговото бъдеще от състрадание към майка му, но нямам никакви други задължения и не желая да ги имам.
— Добре, ще видим…
Баронесата посочи мълчаливо вратата.
— Ако още един път се осмелите да дойдете, ще накарам прислугата да ви изгони.
— Никой няма да докосне стария Розенбаум, ако той каже: Момичето, което изчезна, беше единственото дете на Йобст фон Волфсег…
Баронесата се спусна напред. Този ужасен човек трябваше да вземе назад думите си, трябваше да мълчи! Ала той вече беше изчезнал.
Полуобезумяла баронесата го повика по име. Старият смахнат, обладан от демона на честността човек, трябваше да се върне! Тя реши да преговаря с него. Щеше да му даде нари, много пари. Ото ще трябва да се ограничи, ала момичето не бива да прекрачи никога прага на тази къща.
Баронеса Волфсег се отпусна като смазана в едно кресло. Не, този стар глупак не можеше да я уплаши. Той нямаше доказателства. Момичето беше мъртво и трябваше да остане мъртво.
Баронесата седя така дълго, впила блуждаещ поглед в далечината. Звездите по тъмносиньото небе затрепкаха светли над тихата, сънна степ.
Утрото на Петдесетница беше облачно и мътно. Още в тъмни зори големи тълпи излетници огласиха с викове и песни улиците на Берлин. В голямата кола на Вартеманови намериха място не по-малко от петнадесет души, чиито викове и песни не спряха през целия път, въпреки страха от дъжда, който заплашваше всяка минута да се изсипе като из ведро.
Доктор Рьопер и Тина Рамлер седяха мълчаливи и враждебно настроени един към друг. Те не пееха.
— Сърдите ли се — попита я тихо той, — че и аз вземам участие в излета?
Тина поклати глава и отмахна немирните къдрици от челото си.
— Та аз не бих имала право да попреча на това, господин докторе.
Доктор Феликс Рьопер я погледна изпитателно.
— Но ако бихте имали право, госпожице Рамлер, щяхте да го сторите, нали?
— Да — отвърна Тина, навеждайки глава, — защото ми е много неприятно да скривам чувствата си под маската на любезността.
— И вие ми се сърдите?
— Да, господин докторе — отвърна решително Тина, след като един изпитателен поглед я бе убедил, че никой не им обръщаше внимание. — Ужасно неприятно ми е, че нашите пътища се кръстосват тъй често. Срещам ви почти всеки ден, а тия срещи не ми са приятни.
Върху лицето на доктора, осенено от лек сарказъм, мина бегла руменина. Сините му очи блеснаха за миг почти гневно, ала тутакси след това се усмихнаха. Усмивката се появи и на устата му, и той отвърна с думите на чудна популярна, модерна песен: „Какво ти става, кат те любя!“
Ярка червенина заля бледното лице на Тина. Тя се обърна ядосано настрана, ала скоро укроти възмущението си и каза с иронична усмивка:
— Вие сте фантазьор, господин докторе! Защо създавате неприятности на себе си и на другите? Та вие знаете много добре, че нашите пътища никога не могат да се срещнат.