Тина застана на брега на реката. Червените покриви на селото отсреща блестяха в слънчевото злато, майската зеленина се люлееше като нежен булчински воал.
Изведнъж на Тина се стори, че долавя някакъв вик. Тя погледна плахо над сините вълни. Там силно се клатеше една лодка, а в лодката стояха прави малкият Паул Вартеман и още едно момче. Двамата се бореха.
— Паул, седни! — извика Тина смъртно уплашена, ала вече беше твърде късно.
Чу се силен вик, лодката се обърна и момчетата изчезнаха във водата. Ала не, едното отново се появи и се спаси в лодката. Но Паул, къде беше Паул?
Тина изтръпна. Без да мисли, тя нагази във водата, за да изтръгне Паул от вълните. Водата стигна до коленете й, когато внезапно тя почувствува, че я дърпа силна ръка.
Един мъж, когото веднъж вече бе виждала, който и по-рано я беше спасил от опасност — тогава, край старото гробище — този същият мъж и сега я дръпна назад.
И този мъж се хвърли пред очите й във водата. Той стигна бързо до мястото, където бе потънал Паул.
Тина бе паднала на колене върху мократа глинеста земя. Затаила дъх, тя следеше всяко движение на спасителя. Времето минаваше бавно… мъчително бавно… най-сетне той се появи с детето на ръце.
Тя извика радостно и горещи сълзи се отрониха от очите й. После се помъчи заедно с непознатия да свестят Паул, който лежеше със затворени очи. Викаше го по име, търкаше студените му ръчички.
— Мъртъв ли е? — запита тя плахо офицера.
— Не, не, глътнал е само малко повече вода. Скоро ще се съвземе. Братче ли ви е?
— Не, то е дете на мои познати, Паул Вартеман — отговори тя със запъване, защото офицерът я бе погледнал продължително и внимателно, и после прибави плахо: — За втори път в живота ми, господине, вие ме спасявате от голяма беда. Благодаря ви.
— Тогава, подайте ми ръка, госпожице! Крепко, смело! Така! Познах по стискането на ръката, че благодарността иде направо от сърцето. Ето, виждате ли, момчето отвори очи!
Паул се изправи бавно, но се олюля. Той се притисна страхливо до Тина.
— Тина, мила, добра Тина…
Усмивка озари лицето на девойката. Русият мъж със стоманеносините очи и загоряло лице също се усмихна.
— Погрижете се сега да намерите сухи дрехи за малкия — рече той.
— А вие? — запита Тина. — Вие сигурно ще се простудите.
— Не се тревожете! — изсмя се той, студената баня не е вредна за мене. Колата ми е наблизо и ще намеря къде да се изсуша.
И в себе си той помисли: „Тина се казва тя. Името не й подхожда. Би трябвало да се казва Ундина, да носи името на някоя фея.“
— Паул, Паул! — чуха се викове в гората.
— Това е доктор Рьопер — обади се Паул, — познавам го по гласа.
Ярка червенина заля страните на Тина и очите й погледнаха плахо графа. Той се усмихна леко, почти тъжно и промълви колебливо:
— Както виждам, сега имате друг закрилник! Сбогом!
И преди още Тина да му отговори, той бе изчезнал в гъсталака.
Когато доктор Рьопер дойде, Тина изсушаваше с кърпичката си все още мокрите коси на момчето и гласът й трепереше, когато каза:
— Господинът, който извади Паул от водата, не искаше никакви благодарности, изчезна.
Лекарят взе на ръце треперещото от студ дете и го отнесе бързо в градината, за да му облекат сухи дрехи. Там всички бяха много изплашени. Тереза Вартеман изхлипа от радост и благодарност, като видя живо детето си, после укори Тина, че не запитала за името на спасителя.
— Майко, ако не беше сам кайзерът, беше най-малко генерал! — извика Паул, комуто вече бяха поднесли да пие горещо вино, въпреки настояванията на доктора, че е по-добре да пие топъл чай.
В общата бъркотия никой не бе се сетил, че Дора и Грета с господин Щилграб и Вартеман все още не бяха се върнали. Госпожа Тереза внезапно изписка, защото на душата й тежеше, че съвсем беше забравила дъщеря си.
В същия миг една малка лодка спря на брега. Вътре седяха Дора и Грета, сложили на главите си венци от водни рози и на гърдите си гирлянди от зеленина.
Сърцето на Тина спря да бие при тая гледка. Каква съблазън трептеше в очите на Грета и какво огнено желание бликаше в гласа й, когато се засмя на Хайнц Вартеман, който я вдигна на ръце от лодката.
— Чудесно беше! — извика Дора. — Отидохме чак до островчето и танцувахме там.
Тя занемя, когато видя изплашените лица на всички и братчето си, облечено в селските дрехи на кръчмарското момче.
— Какво се е случило? — запита нетърпеливо Хайнц Вартеман.
Разказаха им с няколко думи и всичкото щастие и опиянение върху лицата на младите се изпари. Приготвиха се бързо за тръгване, защото вече бе станало късно.
Госпожа Тереза улови здраво Дора под ръка. От другата страна тръгна асесорът, който разочарован от несполучливият излет, не отронваше дума. Ала госпожа Тереза знаеше да приказва.