Тъмен облак забули очите на Андреа, нозете й станаха тежки като олово.
— Забележителното е, графиньо — продължи принц Хоенщайн, — че хубавата жена на картината има вашето лице, очи със златен блясък, като вашите. Непременно вижте тази картина преди тя да е поела своя победен ход по света.
Те бяха стигнали вече пред сладкарницата „Канцлер“ на ъгъла на Фридрихщрасе и двамата офицери удариха токовете си. Бледа и мълчалива Андреа им подаде ръка.
Тя седна на една малка мраморна масичка до прозореца и загледа втренчено към улицата, където потокът на живота течеше горещо, бясно, неспирно. Тя не виждаше нищо от това пъстроцветие наоколо си, ушите й шумяха и в ума й непрекъснато горяха думите: „Гласът на света.“
Значи той беше приковал върху платното това, което бе хвърлил в лицето й тогава, в деня на сватбата й! Сега ще я видят всички, всички ще прочетат върху лицето й и в очите й този копнеж към блясъка на света, за който бе пожертвувала душата си…
Изведнъж тя трепна. Не беше ли Роланд, брат й, този, който неочаквано влезе и се огледа в локала?
— Роланд, Роланд — извика Андреа с радостна уплаха на младия широкоплещест мъж, тръгнал вече към друга маса, на която седеше една млада девойка в траур.
Роланд Хинцдорф се сепна. Огнена руменина заля младото му лице с лекомислени, сини очи. Не, Андреа сигурно се беше излъгала. Той дори не поздрави девойката в траур, която се беше изправила при влизането му, ала на Андреа се стори, че забелязва радостен блясък в големите сини очи под черните мигли.
Къде бе виждала тя по-рано това моминско лице, което сега внезапно пламна в огън?
— Ах, Андреа, откъде идеш? — запита учудено Роланд и погледна нетърпеливо сестра си.
— Няма ли да седнеш? Радвам се, че те срещнах. Ще ме придружиш до Шулте. Току-що чух от принц Хоенщайн, че Ериксон изложил една картина, жена, която приличала на мене.
— Да, това е пълна низост от негова страна — отговори Роланд. — Аз видях картината. Ако не знаех, че между вас никога не е имало нищо, бих се усъмнил. Ала Еберхард може да се поразправи с този бояджия. Впрочем по-добре би било да не видиш тая цапаница, само ще се ядосаш.
Устните на Андреа се свиха твърдо. „Искам да я видя!“ — се четеше по лицето й.
— Ще ме придружиш ли? — запита тя брат си, който неохотно бе седнал и си поръчваше коняк.
— Не, съжалявам — отвърна той безогледно, — в един часа имам важна среща.
Андреа забеляза, че погледът му прибягваше към масата, на която все още седеше девойката в траур. И изведнъж тя си спомни, коя беше тази висока девойка — дъщерята на Вайдел Блюмхен Розенбаум, с когото баща й тъй често бе вършил сделки, същият, който, както знаеше, бе довел граф Бартенщайн в къщата им. Тя бе видяла веднъж бегло момичето, дошло при баща й, да предаде някаква поръчка от стария Розенбаум.
Но как се е запознал Роланд с нея и защо се криеше?
— Няма тогава да те безпокоя повече — рече малко хладно тя и стана. — Колата ми дойде. Поздрави родителите, Роланд, и ни навести скоро.
Роланд подаде разсеяно ръка на сестрата.
— Да те заведа ли до колата?
Тя кимна мълчаливо.
Колата потегли и Андреа скоро изчезна от очите на Роланд. Той си проправи път сред гъстата тълпа; беше наистина трудно да се добере отново до локала. Но пред вратата вече стоеше девойката в траур. В големите, светлосини очи, които контрастираха странно с тъмните мигли и светлото като жълт мрамор лице, се четеше някаква упоритост. Закопчавайки бавно ръкавиците си, тя искаше да мине покрай Роланд, като да не го виждаше.
— Но, мила, какво те е прихванало? Къде отиваш? — извика Роланд, тръгвайки с нея надолу към Бранденбургската врата.
Хубавата девойка вдигна рамене:
— Не желая да се отнасяш така зле с мене. Ако се срамуваш пред сестра си от мене, тогава не е нужно изобщо да ме познаваш.