— Но, мила, бъди разумна. Защо да даваме на хората повод да клюкарствуват? Уверен съм, че ако бях казал на сестра си: — Погледни, това е Тойбе Розенбаум, искам да се оженя за нея! — тя би припаднала от уплаха и ненужно би разтревожила стария. А той и без това ще го узнае скоро…
— Ти винаги се държиш така, сякаш само от твоите роднини зависи дали ще се оженим или не — поде Тойбе. — А знаеш много добре, че баща ми никога няма да се съгласи да стана жена на християнин.
— Вайдел Блюмхен Розенбаум?! — изсмя се Роланд и в гласа му се долавяше презрение. — Мило дете, ти не познаваш баща си. За пари той ще направи всичко, пък и ще знае, че прави добра сделка, ако ти станеш моя жена.
— Той никога няма да се съгласи — прошепна девойката и в очите й пламна тъмен страх.
— Тогава ще минем и без неговата благословия — извика Роланд. — Остави тази грижа на мене, Тойбе. Как можеш изведнъж да губиш смелост!
Бяха стигнали до градината и той я заведе на една пейка, скрита зад цъфнали храсти. Започна да целува пламенно, бясно червените й устни.
— Ти, най-хубава от хубавите! — шепнеше той опиянен. — Обичам те тъй неизказано! Ще дойдеш ли с мене?
Тя търпеше безволно целувките му, притиснала се със затворени очи към гърдите му. Роланд се усмихна тържествуващ и повика една кола, която минаваше бавно по широката алея. Накара я бързо да се качи и ръка в ръка потеглиха навътре по зелените, тайнствени алеи на зоологическата градина, която разгърна в закрила клоните си над младата любов.
Андреа влезе в художествената галерия. Още в първата зала тя срещна голям брой познати дами и няколко офицери, които както й се стори, я поздравиха съвсем бегло и хладно.
Андреа мина напред към залата, където беше картината, за която й бе разказал принцът. Не обърна никакво внимание на другите. Някаква трескава бързина я тласкаше напред. И ето, стигна залата, където с големи букви беше написано Халфдан Ериксон. Сърцето й спря да бие, когато застана пред картината, наречена от художника „Гласът на света“. Огледа се плахо наоколо. За щастие, в този момент залата беше съвсем празна.
Тръпки побиха младата жена, когато погледна в жадните за щастие очи на образа, които бяха нейните очи. Съвсем не е било нужно на художника да изобразява като някаква Фата Моргана здрачните далечини на света с тяхната чувствена омая, — преизпълненото от копнеж лице на жената с жадните за живот очи беше достатъчно красноречиво. Андреа закри с ръце лицето си. Струваше й се, че трябва да потъне в земята от срам, че всички нейни мисли и чувства, най-съкровените глъбини на душата й бяха разкрити пред хората. Нищо от това, ако помислят, че едва забуленото в нежен, розов воал голо тяло е нейното! Не, страшното беше в това, че художникът беше разголил безмилостно душата й…
— О, графиньо — екна неочаквано един подигравателен глас зад нея, — тъй унесена в мисли? Боя се, че вашата критика ще ме унищожи. Харесва ли ви последната ми работа?
— Тя е отвратителна! — извика Андреа, като погледна гневно зачервеното лице на Халфдан Ериксон. — Не разбирам, откъде сте взели смелостта, да излагате тази картина.
— Тази смелост дължа на вашата доброта, графиньо — отвърна подигравателно художникът — и изражението на вашето лице ми доказва, че картината е сполучлива. Повече не исках. Благодаря ви, премилостива госпожо.
— Ще поръчате да махнат тутакси картината! — заповяда Андреа. — Моят мъж няма да търпи да се излага тук картина, която носи моите черти.
— Какво казахте, графиньо? Разкрил съм душата ви? О, не, нима искате да дадете на вашия съпруг доказателства?
— Вие имате не само не рицарско държание, но сте обхванат и от най-низките чувства на мъст. Намирам за твърде непочтено и недостойно за един художник да прави такъв нечуван капитал от една случайност. Аз ще ви принудя да махнете картината, аз…
— Стига, не продължавайте милостива графиньо! Наистина аз имам малко особени възгледи за почтеността и достойнството, вие знаете това. Разясних ви го доста рязко на вашия венчален ден. Ако вярвате, че стоите, макар и само на едно стъпало по-високо от художника, който е отразил в картината онова, което е наранило дълбоко душата му, то аз няма да ви отнема тази наивна вяра. Ала аз съм далече от мисълта, не ми се сърдете, да изпълня вашите детски желания. Има безброй жени, които биха били щастливи, ако Халфдан Ериксон ги бе нарисувал така; и това дължа само на вас. Вашият портрет тогава, удал ми се неочаквано добре, ми отвори пътя към славата, и вашите сестри, хубавите лекомислени жени, са винаги готови да ме водят все по-нагоре. Какво повече искате?