Момичето, което капитанът току-що бе избавил от опасност, се беше опряло до високата стара черковна врата и обгърнало с треперещи ръце големия каменен кръст, който се възправяше призрачно встрани до вратата.
— Стори ли ви зло този безсрамник? — попита загрижено графът и погледна бледното младо лице с големи, сиви очи, които, доколкото можеше да види в несигурната светлина, бяха засенени от дълги тъмни клепки.
— Не, той беше по-малко злонамерен, отколкото пиян, ала без вашата намеса, господине, може би накрая щях да пострадам. — Момичето се усмихна с мъка и приглади с трепереща ръка червеникавите си коси, които окръжаваха нежното лице. — Във всеки случай, благодаря ви от сърце, че прогонихте негодника.
Еберхард гледаше любопитно момичето, което облечено съвсем просто, без шапка, стоеше пред него и чието изражение на лицето все пак беше по-особено и не съответстваше на простото облекло.
— Мога ли да ви съпроводя до вкъщи? — запита той бързо. — Оня пияница може отново да се върне.
— Не, благодаря — отказа момичето. — Мястото наистина не е опасно. Аз съм минавала безброй пъти посред нощ тука и никога нищо не ми се е случвало. Днес може би сама бях виновна за това премеждие. Тичах, защото исках да се върна бързо при болната си майка, за която бях отишла да повикам лекар. Сигурно това е насърчило пияния, той ме е сметнал за страхлива. Благодаря ви още веднъж, господине.
Тя кимна леко, ала извънредно достолепно с глава, мина пред граф Бартенщайн, преди още той да успее да й отговори и изчезна в тъмнината.
Той стоеше и гледаше втренчено подир стройното момиче, което тръгна по пътя, по който беше дошъл той. Виждаше само слабо очертанията на фигурата й, която изчезна в една малка сива къща в началото на Новата улица. „Дали живее там?“ — помисли Еберхард.
Спомни си тесните нежни ръце на момичето, което живееше там, в сивата къща — една бедняшка къща — и го обзе желанието да може и той един ден да нарече свое едно малко тихо кътче. Колко богато беше бедното момиче в сравнение с него! То имаше родина… родина и майка.
„Дявол да го вземе — изруга мислено граф Еберхард, — така е, когато човек се сгодява! Ето че две хубави сиви очи, една прелестна малка ръка и една нежна глава с червеникави къдрици те нажаляват като стара перачка. Засрами се, Еберхард!“
Той мина бързо покрай пощата и влезе в Кралската улица. Нещо го тласкаше да се махне от тази тишина тук и да потъне в кипежа на живота, който бучеше недалеч от него като преливащ поток.
Скоро го обгърнаха светлина и блясък. Той почувства трескавия пулс на милионния град. Все пак беше радостно да се живее, а животът още му принадлежеше!
— Слушай, мамо, знам от какво ще ти минат болките, — рече дързък млад глас на една възстара жена, която седеше до прозореца на простата, малка стая и кърпеше чорапи. — Трябва да направиш това!
— Така ли? Какво е то? — запита майка Рамлер и погледна над големите рогови очила русото момиче, което седеше с преметнати един над друг крака на облегалото на старото, протрито кафяво кресло и оправяше косите си.
— Иди при мангопата, мамо.
— Къде да ида!
— При мангопата! Ето на, пише и във вестника, старата Мюлер също е ходила. Целият Берлин търчи при него, а ти си стоиш. Мангопата само ще сложи ръката си върху тебе и болките веднага ще изчезнат от всичките ти кокали. Само мангопата може да ти помогне.
— Магнетопат! — поправи я един дълбок, звучен момински глас откъм кръглата маса и една глава с червеникави къдри се вдигна за миг в здрача. Ала тутакси големите, сиви очи се наведоха над тетрадката и перото продължи да пише, скърцайки леко върху хартията.
— Благодаря почтително за милостивото поучение — изсмя се малката блондинка. — Разбира се, Тина, когато човек като тебе сърба мъдростта с лъжица, ще знае повече. Ала името не е важно. Главното е човекът да помогне на мама.
— Глупости — вметна другата и затвори книгата си — вместо да се залавя с шарлатани, мама би трябвало да се посъветва с някой по-известен лекар.
— А да, ще ти се! Може би симпатичния доктор Рьонер с хубавите сини очи, с които те зяпа всеки път, когато те срещне на улицата? Не, Тина, язък за парите.
Ярка руменина обагри сериозното, уморено лице на голямата дъщеря на вдовицата Рамлер, ала тя не отвърна нито с една дума. Само очите и се върнаха привидно спокойно към книгите и тетрадките.
— Не дрънкай глупости, Грета — намеси се майката в разговора на дъщерите, като направи с очи знак на малката да бъде сдържана. — Сега съм много по-добре. Утре сигурно ще мога да отида да изпера у Вартеманови.