— Това беше премного за вас — забеляза младият поет. — Помислих си го още преди да влезем. Винаги е мъчително да гледаш човек, когото си обичал, обзет от такава вихрена страст. Отдавна мислех да ви кажа, че клетото момиче ще се провали окончателно с тоя Волфсег, ала не исках да ви наскърбявам.
— А аз се надявах, че бих могла да върна Грета отново при нейната злочеста стара майка, която с обляно в кръв сърце кърши ръце по чедото си. Вярвах, че в душата на Грета може би е станало и нещо друго, освен жаждата за живот. Ала сега се уверих, че това момиче може с леко сърце да мине над трупове, ако с това би могла да си купи един час наслада. Ах, добри ми господин Щилграб, аз се гнуся вече от живота…
Те продължиха мълчаливо пътя си, свиха по Епископската улица и скоро застанаха пред къщата на вдовицата Рамлер.
— Благодаря ви много, господин Щилграб — рече топло Тина, подавайки ръка на младия човек, — няма да забравя вашата доброта. Лека нощ!
Майка Рамлер беше още будна, когато Тина влезе в стаята. Тя седеше в лунната светлина на прозореца и когато Тина пристъпи и с ридания притисна главата си към майчините гърди, тя рече, милвайки кротко с грубата си ръка бледите страни на момичето:
— Аз зная отдавна това, което ти си узнала едва днес. Майчиното сърце, дори когато е тъй просто и глупаво като моето, никой не може да го измами. То чувствува истината, чувствува я…
Природата очакваше кротко своята смърт. Есента превърна листата на дърветата в надгробни венци и разля своята горест над самотния Фалкенхаген, господарката, на който беше излязла, за да не се върне никога вече. Детето крепнеше под добрите грижи на госпожа Фон Брунек, далечна сродница на графа, която сега водеше цялото домакинство. Разводът бе даден бързо. Андреа бе престанала да се нарича графиня Бартенщайн; тя бе заминала с Халфдан Ериксон към слънчевия юг, където двамата бяха решили да си направят един нов дом, далеч от света, в някое тихо кътче, където не можеше да ги стигне злъчният крясък на тълпата, която безмилостно ги хулеше.
В бракоразводното дело търговският съветник взе изцяло страната на Еберхард и бе заявил дори, че иска да прехвърли огромната парична поддръжка, която Андреа бе получавала досега от него, върху зетя си. Ала графът отклони с вежлива благодарност това предложение. Той бе ангажирал един способен управител за Фалкенхаген, а сам беше решил да се присъедини към една научна експедиция в Индия, която се готвеше да остане там няколко години. Той се чувствуваше тъй свободен, тъй очистен от цялата оная кал, която бе се натрупала в душата му! Не искаше да нарече свой нито един камък от Фалкенхаген, всичко трябваше да остане запазено за малкия Гюнтер, за неговото дете. Той се задоволяваше с онова, което притежаваше. Наистина то не беше много, ала едно малко наследство, оставено му от един неотдавна починал далечен сродник, му помогна да осигури скромно бъдещия си живот.
И граф Бартенщайн се усмихна и си спомни за едно бледо, нежно моминско лице, оградено от червеникави къдри, със сериозни сиви очи, които проникваха до глъбините на душата му. Когато след няколко години се върне, когато зараснат всички рани, нанесени му от живота, от жената, която го напусна, и от приятеля, тогава може би той ще помисли за ново щастие. Сега душата му още беше ранена и затова той се откъсваше от всичко, дори и от детето си.
Графът знаеше и без думи, какво можеше да бъде Тина за неговото дете, дори когато той е далече, дори ако той никога вече не се върне.
Той се прости тихо с Тина днес в гората, където я срещна, когато тя се връщаше от Берлин. Тласкан от нетърпеливо безпокойство той се бе лутал цялата сутрин из гората. Беше му невъзможно да замине, без да се прости с нея и неспирно бе търсил с очи, дали иде онази, на която искаше да каже няколко последни думи.
Най-сетне тя се зададе. Ала колко бледи бяха страните й, колко тъжни очите й! Една усмивка трепна върху устните й, като го съгледа, ала тя се стопи веднага, когато той й каза, че още вчера е бил във Волфсег, за да си вземе сбогом с нея и сега цялата сутрин я чакал тук.
Заговориха за обикновени неща, а сърцата им бяха тъй пълни и имаха толкова много да си кажат.
— Едно бих искал да ви помоля, госпожице Рамлер — поде най-сетне графът, — да ми пишете от време на време и да ми пращате там, в далечната страна вести за моя малък син, който е много привързан към вас и всеки ден ще идва да ви види. Обещавате ли ми?
— Госпожа Фон Брунек сигурно ще може да върши това по-добре от мене, господин графе.
— Да, Тина, така е, ала от вас, чувате ли, от вас искам да имам доказателство, че си спомняте за мене. Ще ми обещаете ли това? Аз научих, че сте развалила годежа с доктор Рьопер.