Сома обори глава на гърдите си.
— Ото! — не преставаше да охка тя. — Ото!
Ото се освободи нетърпеливо от плахо обгърналите го майчини ръце, после се обърна сурово към чичо си:
— Ти си силният и аз трябва да се подчиня.
Той излезе бързо и тръшна вратата след себе си. Майка му падна в безсъзнание на пода.
Когато отново се окопити, тя видя наведено над себе си обляното в сълзи лице на Тина.
— Ти си добра — промълви съкрушена баронесата, — защото още не познаваш онзи жесток глас в човешкото сърце, който ни разкъсва, на който лекомислено жертвуваме живота и щастието си… Прости ми! Едва днес съзнах, какво зло съм сторила на баща ти…
Тя излезе олюлявайки се от стаята. Тина, чиито сълзи все още капеха, се притисна до гърдите на баща си.
— Клетата! — изхлипа тя. — Как тежко изкупва своето престъпление. Имай милост, татко, и й прости, сега, когато и двамата сме толкова радостни и щастливи, че отново се намерихме, че отново сме заедно…
Той кимна с глава и притисна дъщеря си към себе си. Неговите очи също бяха влажни от сълзи.
Есенното слънце вън ставаше все по-бледо. В парка последните пурпурни листа канеха тихо на земята.
Бяха изминали три години. Тина живееше щастливо с баща си в замъка Волфсег. Тя нямаше много връзки, само с госпожа Фон Брунек във Фалкенхаген я свързваше искрено приятелство. Малкият Гюнтер идваше почти всеки ден при леля Тина. Горе, в една голяма, слънчева мансардна стая на замъка живееше майка Рамлер; баронът искаше тя да прекара остатъка от живота си колкото е възможно по приятно. Майка Рамлер беше благодарна от сърце за всичките грижи и любов, ала въпреки това не можеше да се почувствува радостна, защото мисълта за Грета никога не я напускаше.
Никой не знаеше, къде бе отишла Маргерита Рамоло, след като бе прекратила договора си в „Зимната градина“ и безследно бе изчезнала. Баронът напразно се мъчеше да я издири с помощта на полицията. За племенника си също не бе чул вече нищо. Само фактът, че той получаваше в банката отпуснатата му от него рента, показваше, че той още е жив.
Сома Волфсег живееше тихо в един манастир, загрижена за сина си и със сподавена ярост към момичето, което, както мислеше тя, бе станало причина да загуби всичко, на което се надяваше.
От време на време Тина получава писма от далечни страни. Тя ги прочита на един дъх и после целува малкия Гюнтер, който учудено я гледа и пита замислено:
— Сега вече татко скоро ще се върне, нали?
— Да, най-сетне той ще си дойде.
Тина знае, че той ще се върне при нея и детето си. Баща й бе писал на графа за всичко, което се бе случило, и графът бе му отговорил: „Колкото и радостно да е това за вас, драги бароне, и колкото аз самият да се радвам, че Тина е вашето тъй дълго търсено дете, за мене обстоятелствата не се изменят с нищо. Моето отношение към вашата дъщеря е същото, каквото беше и към дъщерята на вдовицата Рамлер, и аз мога да кажа на Тина само едно:
Обичай ме!“
Често и скрито целуваше Тина това писмо и чакаше копнееща завръщането на любимия човек.
И един ден, когато слънцето залязваше и тя се разхождаше из ухаещия пролетен парк, той ненадейно се изправи пред нея. Със загоряло, смугло лице, със светнали от щастие очи, той я погледна дълбоко и разпери ръце. Тя безмълвно се остави на прегръдката му и той за пръв път целуна нейните топли устни.
— Сега ти си моя — шепнеше той, — сега нищо вече не ще ме заблуди, сега гласът на света няма вече да ме измами. В твоята чиста любов аз намерих моя отдавна търсен роден кът…
Граф Бартенщайн постъпи отново в своя полк в Берлин. Двамата с Тина бяха решили да си построят една малка, скромна вила на брега на прелестното Ванско езеро, а Фалкенхаген да остане собственост на Гюнтер.
Надвечер Тина заведе Еберхард при майка Рамлер. Тя беше се състарила съвсем, косите й бяха станали сребърнобели, бръчки покриваха челото и страните й. Тя погледна с широко разтворени очи мъжественото, приветливо лице на граф Бартенщайн и каза:
— Хубаво направихте, господин графе, че дойдохте при мене, за да мога да ви кажа, че на света няма нищо по-хубаво от любовта. С нея отгледах Тина, с нея ще свърши всичко. А сега, нека Бог благослови вас и Тина. Тя е едничкото, което той ми остави…
— И аз ви благодаря, мила госпожо Рамлер — каза развълнуван графът, — за всичко, което сте направили за Тина. Вие наистина доказахте, че любовта е най-великото и най-святото в нашето сърце. Ние никога няма да забравим това, както няма да забравим и вас.