Невястата също поглеждаше от време на време към Халфдан и всеки път виждаше очите му отправени мрачно, почти застрашително към нея. Какво бе хрумнало на този човек? Защо въобще беше дошъл? Не беше ли безсрамие от този цапач на бои да я гледа така втренчено? Мили Боже, та татко му беше заплатил твърде прилично портрета, който й беше направил, пък и му беше откупил друга една картина за грешни пари. Портретът беше окачен оттатък в стаята й, тя се беше подвоумила, дали да го вземе в новия си дом. Какво още искаше този художник?
Може би ревнуваше, че тя не бе избрала него за съпруг? Не, това би било страшно смешно. Тя, Андреа Хинцдорф, която през целия си живот бе страдала от това, че нейните родители бяха прости, тя трябваше сега… не, не, — боеше се и да мисли за това.
От страна на този човек беше наистина бездънна неприличност да взема толкова насериозно един малък флирт.
Изведнъж огнена руменина заля лицето на Андреа под белия тюл. Светлокафявите й очи се наведоха смутено над чинията и сърцето и започна да бие бързо и горещо. Тя си спомни един слънчево златен следобед. Халфдан Ериксон и тя бяха съвсем сами в ателието оттатък, наредено от татко за художника, за да направи в него портрет на Андреа, който по-късно възбуди необикновено удивление на всички художествени изложби. Както винаги, мама беше заспала сладко, по време на отегчителния сеанс. Художникът се бе приближил към Андреа, която седеше в едно кресло с висока облегалка, за да разучи по-добре играта на светлината и сенките върху портрета. И неочаквано, когато той беше се навел съвсем близо над лицето й, нейните очи бяха погледнали, макар и само за миг, дълбоко в неговите, пълни с пламенна страст. Тогава той бе притиснал устните си към очите й и безкрайно блаженство бе заляло сърцето й.
„Обичам те, Андреа!“ — бе прошепнал той, сякаш полагаше тържествена клетва. Тя се бе усмихнала и бе му поднесла устните си. После майката се бе пробудила от дрямката си и вечерните сенки бяха угасили последните, кротки слънчеви лъчи; Ериксон трябваше да остави четката и палитрата.
Когато дойде следващия път, за да довърши картината, майката не спеше и Андреа нямаше никаква усмивка на устните си. Той довърши работата си сериозно и мълчаливо. Прочете в очите й, че златният есенен ден, който бяха изживели, не биваше да остане нищо друго, освен един сън. Прочете в тях още, че тя иска да забрави онова, което нейното бурно сърце бе мълвило.
Младата невяста потрепери. Спомни си неуловимата усмивка, с която той после се бе сбогувал. Сякаш презрение трепкаше около сериозната му уста, и широкия врат, който носеше благородната му глава, беше превит сякаш от тежък товар.
Тържествувание бе изпълнило тогава душата й. „Той те обича“ — бе възликувала тя. „Той страда“ — бе почувствала тя с блаженство и една неизказана победна радост бе разширила гърдите й.
Той можеше, той трябваше да я обича, но тя — тя владееше чувствата си, тя ги разпределяше според угодата си, тя не беше заставена да вземе този, когото обичаше и комуто в един час на слабост беше издала, че е близък на сърцето й. Жена на художник? Смешна мисъл! Парите, луксът, който я ограждаше, не я радваха; защото тя всякога се виждаше нежелана в най-висшите кръгове, към които цялото й същество трескаво се стремеше.
Не беше ли тогава правилно, че тя избра единствения изход, който отстраняваше препятствията по нейния път към лъчезарното слънце? Само така тя можеше да излезе от тесните граници на родителския дом и да влезе в по-висшите кръгове, да се изкачи до висините на живота. Тя подаде безусловно ръка на мъжа, който й предлагаше графска корона. Художникът с обикновено гражданско име, излязъл като нея от същата среда, не можеше да бъде взет предвид в нейните планове за бъдещето.
Ала забележително беше, че тъкмо сега в Берлин говореха тъй много за Халфдан Ериксон. Нейният портрет бе затвърдил славата му. Всички напираха към него. Всяка дама, която имаше салон, го канеше, и целият аристократически Берлин искаше да има портрет от него. Често беше наистина неприятно да среща навред името му, особата му. Освен това пък беше и приятел на Еберхард и дойде на сватбата й. Каква нетактичност всъщност.
Едно гръмогласно ура за младоженците сепна Андреа в мислите й. От речта преди това ура младата невяста не беше доловила нито една дума. Сега започна да говори друг. Наистина това беше брат й. Колко чужд й беше той! Пък и какво ли би могъл да каже? Той имаше вид на селски дворянин. Защо не бе станал офицер? Впрочем той имаше открай време забележителни плебейски възгледи, които тя не разбираше. Не разбра и сега речта му.