Въпреки това, той не беше някой си „бав. ев.“. След известно време тя си спомни, че в неговата Специална образователна програма „бав. ев.“ съответствува на „бавна еволюция“. Така че ако някой вземеше първите букви на двете думи, щеше да открие цялото название на понятието.
Между тях всичко вървеше добре и докато се скитаха по античните коридори, на тях им харесваше да включват Гласовете си — с тях беше по-лесно да откриват смисъла на знаците. Това им донасяше успокоение.
Те продължаваха да поддържат Гласовете почти винаги включени. Беше лесно да слушаш обяснение на Глас, който отеква право в слуха ти. Можеше да платиш за абонаментно обслужване на Гласа без всякакви добавки, но никой от приятелите им не го правеше, защото излизаше скъпо. Но ако плащаш добавките, щеше да научиш повече за хората. Наистина бе интересно да узнаеш за спермата и яйцеклетките, съхранявани в банките за гейове или за програмата за оценяване по достойнство, целяща да запази гените на хомосексуалистите. Можеше да чуеш шумни истории, житейски преживелици и какво ли не още, или пълно половин часово шоу. Ала мнозинството от хората не плащаха и те бяха доволни да прочетат за тези неща.
Те постепенно се развиваха в четенето. Имаха предимството да прочитат стари знаци, които Гласът не си правеше труд да преведе. Те ги показваха на някои от техните приятели, обаче никой от тях не вярваше, че са в състояние да прочетат любопитните маркировки. Бяха уверени в съществуването на някакъв трик. Клер и Кент само се усмихваха многозначително и се оттегляха от темата.
Не всичко вървеше добре. Веднъж на една пресечка Кент забеляза знака „ПРЕМИНИ“, доста преди да го чуе от неговия Глас. Знакът не беше синхронизиран и той за малко щеше да бъде сплескан от минаващ валяк.
Те разискваха дали да разправят за случая на някои представител на властите, но сигурно никой не знаеше за това.
— Хм, не трябва — каза Кент. — Погледни нещата от тази страна: ако на някой в тоя свят му харесва да яде боклуци, да си ги яде, защото никой не го е грижа. Никой не желае храната, която се харесва само на другите.
— Смяташ ли, че ако научим други хора да четат, ще бъдем глупаци?
— Който се изкачва нагоре, може да падне отвисоко. Предполагаш ли, че всеки ще пожелае старите книги, които намери?
Тя трябваше да приема тази трезва възможност. Аналогията с консуматора на развалени храни излизаше извън нейната биологична подготовка и той не можеше да се противопостави на нейното допълнение:
— Това е интелигентна стратегия. Когато времената стават трудни, лешоядите трябва да ядат повече.
Мисълта бе толкова отвратителна, че тя реши да забрави за всичко по въпроса.
На тях им харесваше да се разхождат по страничните улички на мегаполиса и да разгадават тайните на античните знаци. Влюбените откриваха свои собствени ритуали и това им изглеждаше прелестно.
Веднъж на външната страна на някакво забутано подземие намериха точни инструкции как да нагласят цифрите на шифъра на входа му и да влязат вътре. Известно време те поработиха по въпроса и накрая усилията им бяха възнаградени. Входната врата се завъртя на примитивните си панти и те започнаха да се разхождат между редици от плесенясали стаи. Изследването им стана отегчително — намираха купища от заключени отделения без каквито и да е знаци. И те продължиха, докато не се появи охраната с извадена палка. Бяха попаднали в трезор.
— Как вие, хлапаци такива, се вмъкнахте тук? — попита мъжът.
— Беше отворено, сър — каза Кент, който винаги беше по-бърз и Клер предположи, че отговорът му технически е коректен, тъй като тя беше отворила вратата.
— Как по дяволите…? Както и да е, излизайте. Вън!
Объркан и загрижен, той ги претърси грубо. Кент се направи на тъпо момче и го попита дали може да разгледа шоковата му палка, но все още озадачен, пазачът ги изхвърли навън.
Въпреки че посещението в трезора не се реализира успешно, номера, който бе изпълнила за да влезе в него и й изглеждаше повече от възхитителна тайна. Клер беше от типа „ученолюбива ученичка“ и прекарваше приятно с часове в Историческия архивен сектор, разучавайки полуразложените листове хартия, които намираше.
По-дебелите купове се наричаха „книги“ и дори някои притежаваха резюме на съдържанието си. За тези от тях, които бе избрала за своята дневна работа, Гласът я въвеждаше със собствения си мек тон. Когато се нуждаеше от прецизиране на материята, особено при социални въпроси, тя използуваше претрупаният му език, за да добие ясни очертания на прочетеното. В нормалния живот всеки се нуждаеше да бъде задоволен от представителите на Гласа.